понеделник, 27 февруари 2012 г.

Oscars 2012


Клишета и баналности на Оскарите


Филмовите награди Оскар със сигурност развълнуваха деня на милиони по света. Като оставим настрана блясъкът от червения килим, който със сигурност ще захранва женските списания цяла година, както и спорът дали „Артистът” или „Изобретението на Хюго” повече заслужаваше да отнесе статуетката за „Най-добър филм”, предлагам да се фокусираме върху трийсетте секунди, в които всеки един, спечелил Оскар, получава думата…


„Благодаря на кучето!”


Разбира се, най-често срещаната дума в речите отново беше „Благодаря!”. Броят на благодарностите варираше от класическите едно-две, до цели 15(!) в речта на режисьора Мишел Хазанавичус. Ясно е, че речта сама по себе си е „благодарствена”, но поименното изброяване на участниците в даден филмов проект, както и на членовете на семействата на отличените, не добавя особено значение към минутите, които всеки един има на сцената на Академията. Освен това, сигурна съм, все някой е останал неназован и то не защото съответният отличен не оценява заслугите му, а просто защото под напора на емоциите, най-естественото нещо на света е паметта ти да ти изневери. Неслучайно специалистите по реторика съветват да се избягват поименни изброявания на поредица от хора. В този ред на мисли, не мога да се въздържа да не отбележа и артистичното-творческо откровение на френския режисьор: „Благодаря на кучето! Едва ли му пука и едва ли разбира какво казвам, на всичкото отгоре не игра добре, но му благодаря!”.

В контекста на благодарствените изказвания, обаче се отличи това на Мерил Стрийп. Въпреки, че на практика речта й се състоя от 3 еднотипни елемента – (1) благодари на мъжа си, (2) благодари на гримьора си и (3) на приятелите си, разположението на благодарствените слова, както и кратката емоционална мотивация към всяко едно от тях, внесоха искреност и одухотвореност в думите й.



Четене от листче


            Публичното говорене позволява при определени ситуации четене на предварително написани речи. Най-често това са положения, при които има позоваване на източници, спазване на точни цитати, споменаване на дати, цифри или данни. Четене по време на реч, която се предполага да е емоционална и искрена, още повече – когато цялата е с дължина от няколко изречения, никак не е препоръчително. Оценявам високо опита на Жан дьо Жарден да каже нещо „по-различно и по-специално” в рамките на публичното си изказване, но няма как да не определя избора му да чете думите си от листче, като „малко недоизпипан”. Тотално емоционалният финал на речта му, при който той дори премина на родния си език – френски и бурно възкликна няколко неподправени реплики, спасиха изказването му от стерилност. Този емоционален изблик на актьора раздели представянето му на две части – формална и неформална, които са тотално различни и на фона на това разделение, първата част показа неувереност, плахост и несигурност, докато втората го представи в един изцяло личен, искрен и истински конктекст. Фактът, че именно втората беше по-емоциалналната и въздействаща част от речта, беше това, което остави у публиката траен позитивен привкус и  усещане за искреност. Това е причината актьорът да ни стане и симпатичен.

Колин Фърт vs. Натали Портман

Въпреки, че са натоварени с доста по-различна функция и са в по-различен стил от речите на номинираните, изказванията на актьорите, които обявяват победителите, също представляват сериозен изследователски интерес. За да оповестят отличените в двете най-оспорвани категории – за „най-добра актриса” и „най-добър актьор”, на сцената излязоха миналогодишните носители на Оскар в двете категории Натали Портман и Колин Фърт. Интересното и при двете изказвания беше, че бяха построени еднотипно. Избраната от организаторите форма на изказа им беше „обръщение към конкретния номиниран” и кратка – в рамките на 2-3 изречения обосновка – представяне за него. Въпреки тази структурна рамка, обаче, те никак не прозвучаха еднакво. 

Докато изказването на Колин Фърт беше изпълнено с епитети, смели оценки, общи спомени между него и представяния актьор, то това на Портман би могло да се определи като доста „шаблонно” и „протоколно”. В него липсваше увереност при представянето на актьорите, липсваше размах в словата и определенията, беше доста сдържано откъм лична оценка и това неминуемо се отрази на ефективността на представянето. Защото ролята на водещия актьор в случая е чрез думите си да внесе допълнителна емоционалност, която с всяка следваща номинация да се повишава и накрая да ескалира при произнасянето на името-победител. При представянето на Колин Фърт, думите му постигнаха целта си. В представянето на Натали Портман – за съжаление, не успяха.



Ако все още не сте гледали церемонията, можете да гледате всякакви материали, свързани с нея, тук (преводът е малко лош, но пък информацията е синтезирана и сайтът предлага доста гледни точки) http://btvnews.bg/lifestyle/oscars2012/ .


сряда, 22 февруари 2012 г.

Филмови PR легенди


PR феноменът STAR WARS

Каквото и да кажем за STAR WARS – ще е малко. Фен съм и това определено ме прави пристрастна. Въпреки това, няма как да не искам да отправя за пореден път адмирациите си към Лукас и компания, които преди повече от 30 години поставят началото на една истинска огромна индустрия.


Подобен проект, обаче, не се реализира от само себе си. Не става и „супер проект” от нищото. Оказа се, че Джордж Лукас, още при подписването на договора за изпълнение на първия си филм от поредицата – STAR WARS EPISODE IV, предвижда превръщането му  във „фен продукция”, като си осигурява свобода и автономност за реализиране на всякакви вторични проекти, свързани със сюжета на филма и лицата на героите, които да добавят допълнителна емоционална обвързаност между филма и феновете му. Тоест – още преди да е започнал да прави каквото и да е, свързано с филма, той има ясна визия, маркетингова стратегия и точно дефинирана аудитория – за него ключова публика са хората, фенове на темата „за звездите”, изключително популярна по това време. Към тях той трябва да подходи емоционално – друга по-ефективна форма на убеждаване няма.
След като първият филм излиза по киносалоните в САЩ, за една година се превръща в най-касовият филм в историята до този момент. Номиниран е за 11 награди Оскар, от които печели 7. Подобен е успехът, който „сполита” и всяка една от останалите пет серии, въпреки че трябва да признаем – твърдите фенове на суперпродукцията и до ден днешен не възприемат радушно „Новите серии”.

Какво превръща филма в легенда?
Това е може би въпросът, който си задава всеки, който „те първа” се запознава със STAR WARS (извинете ме за оригиналното изписване, но българският превод ми създава усещане за преднамерена инфантилност). Първата серия излиза през 1977 г., последната – макар и не нова, но модернизирана серия, излиза през 2011-та. Огромен период от време, в който се сменят поколения, а нагласите и очакванията на публиката стават все по-завишени, особено що се отнася за SCI-FI жанра. Натискът и изискванията са огромни, Лукас обаче е готов да посрещне всяка новост. Нямам намерения да правя исторически преглед на иновациите и гъвкавостта на режисьора. Само искам да подчертая, че иновативността, смелостта и стратегическото мислене са факторите, които продължават да пълнят салоните и днес. В тази връзка, изключително откритие за мен беше фактът, че Джордж Лукас, освен класическите „трейлъри” към своите филми, много преди да има социални мрежи и YouTube, приготвя Viral клипчета (със сигурност без да знае, че години по-късно те ще се казват така), които търпеливо „изчакват” своето време. Поредицата „Darth Vader in Love”, която се състои от 4 кратки части, е нищо различно от успешен пример за вирусен маркетинг днес. Малко хора знаят, че тези клипчета са заснети веднага, след като е завършена и първата серия от филма (тоест – през 1977-ма!) и това наистина е Darth Vader, декорът е оригиналният, а снимките са направени в едно от студията, в които е заснет част от филма в Лондон.
       Част първа.


 Част втора.


 Част трета.


 Част четири.




За всички фенове, представата за STAR WARS през годините е поддържана повече от успешно и чрез поредицата от добре изпипани фен продукции. Нещо повече – „Empire of Dreams”, документалният сборник от филми и клипове, посветени на шестте серии от сагата, е с времетраене от над 4 часа! Това, което мен лично най-силно ме впечатли е чисто PR-ският подход, който е приложен в един от елементите -  5-6 от най-известните режисьори на Холивуд, разказват как STAR WARS ги е впечатлила и как са били повлияни от отделните серии, за да създадат след това различните свои суперпродукции. Изключително впечатляващо! Без капка завист към Джордж Лукас, всеки един от тях засвидетелства легендарния произход на тази поредица.
През годините STAR WARS се налага като културен модел. Броят на препратките и „случайните реплики”, които кореспондират с филмовата сага и могат да бъдат открити в други филми – от глуповатите сериалчета на FOX Life, до безспорни „класики в киното”, е изключителен. Неизброим е и броят на препратките в рекламата. Две от най-любимите ми рекламни клипчета (за навигационната система Tom-Tom):
 Tom-Tom с Yoda.


 Tom-Tom с Vader.


„Ала STAR WARS” се разви и титаничният рекламен сблъсък между Greenpeace и Volkswagen от последната една година – още едно доказателство, че метафората STAR WARS е устойчив мисловен модел и днес.

 Greenpeace, VW Dark side, част  1.


 Greenpeace, VW Dark side, част  2.


 Volkswagen Отвръща на удара. 


Изключително интересни и изцяло в PR контекста са и съпътстващите филма събития. Саундтракът на STAR WARS буквално „заживява собствен живот”. Той е замислен и реализиран като отделна огромна инвестиция, чиято възвръщаемост също кореспондира с неизброимото. Когато Джордж Лукас кани Джон Уилямс (един от най-награждаваните композитори на филмова музика с 5 „Оскара” и огромен брой „Грами” и „Златен глобус”) да напише музиката още на първия филм и да я запише с Лондонския симфоничен оркестър, на мнозина това се е видяло прекалено „претенциозен” ход. Днес обаче, именно тази първоначална инвестиция се превръща в едно от най-устойчивите комуникационни механизми, които поддържат идеята за STAR WARS жива. Нещо повече – привилегия е за всеки симфоничен оркестър по целия свят (в това число и на Софийския симфоничен оркестър), да разработи и изпълни пред публика саундтрака на STAR WARS. Концертите се превръщат в огромни събития, а присъствието на Vader или на някои от другите герои от филма, единствено и само допълват музикалното внушение.


В етапа на киното днес, в който филмите с ефекти сякаш задължително се заснемат на 3D (или IMAX), Лукас не пропусна „да отговори на удара”. Първата серия STAR WARS конвертирана на 3D в момента е и по българските кина. В следващите 1-2 години – предстоят и останалите. STAR WARS е „изтупан от прахта”, готов да се представи в пълния си блясък и на новите, претенциозни и технологично капризни тийнейджъри. Нещо повече – готов е да се превърне в „религия” и за тях. Като влиза в света им, в живота им и в игрите им - като им предоставя възможността сами да се потопят в света на STAR WARS с играта STAR WARS The Old Republic.

А всъщност…STAR WARS не е нищо друго освен „a love story”, във всеки един аспект на това иначе претенциозно словосъчетание. И на нас ни остава единствено и само да й се отдадем изцяло. Отново!

вторник, 21 февруари 2012 г.

BAPRA Bright Awards


Колко „BRIGHT” ще са кампаниите тази година?


Както вероятно вече сте разбрали – от днес стартира официалното набиране на кандидатури за третите български PR награди BAPRA BRIGHT AWARDS. Крайният срок за подаване на ентрита е 19 март.


            Поводът ме кара да помечтая. Да, определено да си помечтая, че тази година ще видим една изключително впечатляваща селекция от кампании, които – независимо от всички променливи, с които традиционно оправдаваме липсата на особена креативност и творчески ентусиазъм, ще ни вдъхновяват цяла година и с които ще надъхваме студентите.
            Да си помечтая, че през тази година, резултатът от надпреварата между наградите на BAPRA и тези на БДВО ще е единствено и само в полза на участниците в конкурсите. Ще се създаде изключително конкурентна среда, в която ще видим много нови лица, които ще ни покажат впечатляващо нов начин на мислене. Няма да има „лагери”, „отбори” или каквото и да е друго разделение между родния PR бизнес, който така или иначе не е кой знае колко голям.
            Да си помечтая, че сериозна част от наградените от българските конкурси, ще проявят самочувствие и ще решат да участват и на международни форуми. Че тази година няма да проявим регионален комплекс, а ще излезем гордо на международната PR сцена, където ще манифестираме идеите си. Защото ще имаме какво да манифестираме!
            Да си помечтая, че броят и качеството на наградените български кампании по международните форуми, ще е поне колкото на румънските, които през последните няколко години са наистина впечатляващи. Че ще видим по-добра кампания от тази, която спечели Grand Prix на Golden Drum’2011 (кампанията Vodafone Chivu). И на финала – нашите усмивки ще са още по-големи от техните (кампанията Little Voice, Big Sound)!
            Да си помечтая, че вече на всички окончателно ни е писнало да се оправдаваме с липсата на пари. Нима традиционно най-креативните кампании не са създадени за НПО-та без никакъв планиран бюджет за какъвто и да е PR?!
            Да си помечтая, че тази година BAPRA BRIGHT AWARDS, ще са наистина … ама наистина, наистина BRIGHT!

понеделник, 20 февруари 2012 г.

Марките и любовта


Любовта: Разковничето на успеха

Темата за любовта и марките ме връхлетя отново* миналия петък, след концерт на Sentimental Swingers. Три прекрасни дами, които с песента, сценичното си поведение и дори облеклото си те взимат и те отнасят назад във времето на Великият Гетсби и джаза (Ах, този джаз!)...
Въпреки сантименталните емоции, които определено успяха да надигнат във всеки един от нас - зрителите (предвид доста категоричната обратна връзка, характеризираща се в бурни ръкопляскания, подсвирквания и овации „Браво”), вдъхновена от тяхното изпълнение, все пак ще се опитам да се концентрирам върху любовта, през призмата на бизнеса.


            Често си говорим, че за да е успешно едно послание и да се наложи даден бранд като продукт на пазара, то той трябва да е изкомуникиран правилно. Или с други думи – да е определена много точно таргетираната аудитория, да е построено много добре посланието, като пресечна точка на нейните изисквания и реалните (!) качества на продукта и всичко това да е опаковано в солидна доза въображение, тъй като каквото и да си повтаряме – опаковката си остава инкарнация на старата българска поговорка „По дрехите посрещат, по ума изпращат”.
            Рядко, обаче си признаваме, че за да ни излезе вкусна комуникационната „манджа”, към всичко упоменато съвсем накратко по-горе, трябва да прибавим и любов. Подобно на готвенето. Слагаш всичко, което пише в рецептата обаче, ако не си на кеф, докато готвиш – просто не ти се получава и това си е. Вари го, печи го – нищо! Накрая се вбесяваш още повече, в момент на ярост изсипваш всичко в кофата и гугваш за телефона на денонощната пицария с притаена надежда, че и след 12 ще ти донесат нещо за ядене…
            Без любов никой проект не става „както трябва”, дори и никой друг, освен вас самите да не е забелязал това. Сега си спомням, че в журналистическия ни учеха, че „журналистите трябва да са професионалисти и че когато има краен срок, не може да се търси вдъхновение” и въобще…да сме оставили вдъхновението някъде-си, защото то не било за професионалисти. С голямо извинение, към респектиращия преподавател, чието име няма да цитирам, но това са пълни глупости. Че професионализмът изисква по-практично и прагматично отношение към всеки проект – факт. Че не можем да сме еднакво влюбени във всеки проект – от тоалетна хартия до депутат, факт. Че не можем да си избираме проектите по това дали ни харесват или не, защото наемът за офиса и заплатите на служителите ни дишат във врата…- факт. Въпреки това, когато се случи да разглеждаме портфолиото си и подобно на албум със стари снимки, да си спомняме детайли откъм реализацията на един или друг проект, винаги има такива, за които си спомняме като „по-любими” от други. И съответно такива клиенти, за които събитието, или кампанията, или каквото и да е – са се реализирали по-леко, отколкото от други. С други думи – имало е любов.
            В контекста на концерта, от който се вдъхнових аз за тези редове, Sentimental Swingers са абсолютно категоричен пример за това, че проект, посипан с любов, при добро стечение на няколкото други променливи, е обречен на успех. Защото, ако се отделим от емоциите, те на практика са: три  дами, които пеят добре (има хиляди други добре изглеждащи дами, които пеят добре), които са подбрали добре репертоара си (такива музиканти също има доста), помислили са за всеки детайл в представянето си – от сценичното поведение през внушителните костюми, без които определено нищо нямаше да е същото и със завидна доза самочувствие, влизат с „взлом” в една изключително специфична музикална нисша. Резултатът – продаваем, интересен, единствен в нощния живот на София продукт, който предизвиква (1) интерес, (2) удоволствие и (3) наслада. Продуктът обаче никак нямаше да е така успешен, ако към него липсваше любовта. Ако докато пееха (изнасяха своята програма), всяка една от трите дами не влагаше емоцията, която го прави уникален, категорично представянето нямаше да е същото и то щеше да е просто поредния „експеримент”, който се случва в клубна София.
Или както вече веднъж си говорихме – любовта е много важна за бизнеса, затова нека да я потърсим и да й се отдадем изцяло и в работата си (въпреки, че Св. Валентин мина). За съжаление в българския бизнес рядко се обръща внимание на любовта, а май точно това ще се окаже разковничето на успеха J



*На последния Social Me Workshop, Бисер Вълов говореше за Марките на любовта. И за това колко важна е любовта при позиционирането на продуктите. Между другото, той има доста интересна лекция по тази тема, ако ви се отвори случай - не пропускайте да го послушате.

петък, 17 февруари 2012 г.

Книга за уикенда: "Лилавата крава"



В леглото с лилавата крава


Събудих се с идеята за лилавата крава. С мисълта за това как една изключително добра книга като че ли остана в сянката на следващата творба на своя автор. Говоря за „Лилавата крава” на Сет Годин. Ако не сте имали възможност да я прочетете, защото сте научили за автора й покрай „големия шум” около неговото „Племе”, например,  то сега е време да промените нещата и да си наваксате удоволствието.

В „Лилавата крава” не се говори за Milka. Нито пък книгата представлява продуктово позициониране от какъвто и да е характер. Изборът на заглавието обаче разбира се, не е случаен - чрез метафората за лилавата крава е визуализирана представата за различната, неподправената, дори - гениалната ИДЕЯ. Онази, която ще ви изведе на предни позиции на пазара и която ще ви превърне във фаворит в представите на потребителите.




С други думи – „Лилавата крава” е един много съботно-неделен, лежерно-мързелив, мечтателно-ентусиазиран и свежо-креативен начин за изкарване на предстоящия уикенд. 
Е, само в случай, че не карате ски или сноуборд! 
Или… нямате още по-добра алтернатива, която да ви чака в леглото J

четвъртък, 16 февруари 2012 г.

Цената на свободното слово



Българското „свободно слово” струва жълти стотинки


Гост-автор: Веселин Стаменов


Весо е издател на няколко печатни издания у нас. Стои и зад реализацията на два от най-успешните в момента регионални таблоида – ТОП Преса” и „Градът” (излизат в Югозападна България). Автор е на седем книги, две от които – касови за 2009-та.


Време е в малкото свободни и чисти, от към корист и комерсиализъм, места за творческа изява, да излезе на бял свят реалната стойност на българското слово. Няма значение под каква форма то се лее пред нашето съзнание, въпросът е с каква чистота е, с какви примеси е и изцяло какво е неговото качество.
Замисляли ли сте се някога как се издържат медиите в България? Хей така, на ужким, как се издържа четиридесет членен екип, как се плащат луксозни офиси в центъра на София, как изобщо главният редактор на медийния официоз живее като истински олигарх, издържан уж от тиража, читателите и смешно свития рекламен пазар.
Много хора, предимно потребители на медийната “стока”, си мислят, че всъщност на този пазар конвертируемото в него е словото. Не, истината за извадената на тезгяха “стока” е свободата. Тази свобода, която уж преди 21 години извоювахме с кървав преход и нежна революция. Уви, методите са се променили, но не и статуквото. Да, в България няма свобода на словото. Има свобода на наложеното слово. Това слово, което се купува с милиони левове информационно обслужване от министерствата, това слово, което се купува с пране на пари от фалирали медии, това слово, което властта налага, за да й се угодничи. И ако някой си мисли, че има свобода на словото и израза в България, ще му кажа: “Да, има го и по цената от жълтите стотинки ще го познаете!”
Скрито зад евтината прозорлива клюка, скрито зад шеметното поднасяне на един стандартен факт, свободата на словото в България в момента идва от жълтите страници. Прокарано тихомълком, за да не те смачка огромната цензурираща машина, чистото слово успява да намери пътя към малкото останали – търсещи го.  Виждащият ще го види, в това усилено вярвам и се боря. Другото просто е чист медиен театър, наложен от хора, за които трудът е просто дело на други, а те са родени само да поемат лаврите.
За това не се изненадвайте, когато прочетете някъде до някое лого “коректният вестник” например. Не се съмнявайте, този вестник не ви лъже, той наистина е коректен към политическите и олигархическите кръгове, които са го създали.
Тук е моментът да завърша оптимистично. Не се съмнявам, че ще има хора, които ще ми зададат въпроса – има ли спасение от цялата тази схема на медиен октопод?
Има и това е съзнанието на българина. Като стари “кримки” в пропагандата, лидерите на медийните официози са убедени, че цял живот ще водят хората за носа. Уви, обаче... ядец.
Тиражите показват, че българският медиен потребител е успял да отсява качеството. Трудно вече може да бъде излъган. За това именно официозите печатат 70 000 бройки, например, 65 000, от които обаче отиват брак. Брак от миналото и жаждата за свобода. Така нужната ни свобода, за която плащаме обидно срамното цена от жълти стотинки и правим усилие да я намерим.


сряда, 15 февруари 2012 г.

Александър Авджиев: In Memoriam


Спомен за Сашо


Искам да разкажа как аз познавах Сашо и сякаш буца е заседнала в гърлото ми. Защото за мен, независимо, че от вчера вече го няма, той ще си остане човекът, който ме научи на телевизия. Човекът, който в продължение на няколко години ми показваше кое е правилно и кое не в журналистиката. Човекът, от когото бликаха добри идеи една след друга. Човекът, който беше надраснал в десетки пъти и телевизията, в която работеше и дори – времето, в което живееше. Учителят, който винаги ще остане жив.
Запознах се с Александър Авджиев, когато от университета отидох на стаж в БНТ през пролетта на 2005-та. Въведоха ме директно в кабинета му, защото той беше от малкото големи журналисти, които с готовност обучаваха „зайци”. Не гледаше на студентите като на „напаст”, а като на млади хора с необременен мозък, които не подозират какви добри идеи могат да дават. Беше готов да инвестира време и нерви в това да ги (ни) обучава, да им (ни) обяснява и да отговаря на често „безумни” въпроси.
Трудно си спомням първото впечатление, което ми е направил, защото спомените ми от Сашо, особено в момента, прескачат един през друг в съзнанието ми.
Спомням си, обаче, неговото особено чувство за хумор. На моменти граничещо с циничността, но безкрайно точно и на място. Поучително, отрезвяващо, порастващо. По английски болезнено откровено, но и много мъдро.
Спомням си свободолюбивия му житейски маниер, откритостта и лекотата, с която общуваше с всички, без да демонстрира и капка звездност. А той беше звезда.
Спомням си широтата на въображението му. Онази неповторима способност да „разнищи” дадена обикновена на глед тема, прекарвайки я през най-неочакваната призма. С лекота превръщаше злободневните и банални теми от вестниците в преживявания. Дълбоко вярвам, че и за останалите от екипа на „Навигатор”, всяка сряда беше преживяване. Беше събитие, което те кара да ходиш с кеф на работа.
Спомням си всяка летучка (така им викат на оперативките в БНТ) в понеделник сутрин, на която той очакваше да чуе нашите, на всеки един от екипа, нови предложения за теми. Тези оперативки бяха не просто работни срещи. Те бяха лекции. Бяха гигантска школа по познания за живота. По познания по професионализъм. Неподправени, истински и емоционални.
Спомням си го как седи в кабинета си на седмия етаж в БНТ с качени на бюрото крака и с пълен пепелник пред него. Позата му беше толкова естествена, толкова истински „Сашова”, че на никого не му правеше впечатление как точно седи той. Всички просто го слушахме, а той винаги имаше какво ново да ни каже.
Спомням си го, когато се приготвяше за ефир. С грима, който му поставяха, той влизаше веки път в нова роля. Обличаше костюма и ставаше друг човек. Но, човек също толкова интересен и дълбок, колкото и другия, нашия си, Сашо – този с дънките и с белите маратонки.
Спомням си го след ефир, как пуши в коридора. Винаги, когато беше доволен, си личеше. Когато не беше – също.
Той беше перфекционист, но за него съвършенството не беше самоцел. Знаеше пределно ясно какво точно иска от всеки един в екипа и винаги успяваше да ни обясни какво си представя. За да го постигнем заедно.
Въпреки, че беше звезда, той дълбоко вярваше в екипната работа. Имаше невероятна преценка за всеки един от нас и за възможностите ни. Успяваше винаги да измъкне най-доброто от нас. Ей така – без дори да се усетим.
Спомням си колко силен и сплотен екип бяхме. Колко много се забавлявахме и много работихме. Колко много аз лично научих и от Олег Ковачев, Ангел Шойлев и Роси Анчева, и от всеки един от гостите на Сашо в „Навигатор” всяка сряда в продължение на няколко години…
Никога няма да забравя огромното доверие, което ми гласува и заради него едва на двайсет и няколко, аз успях да направя толкова много неща. Той забеляза блясъка в очите ми и желанието ми за работа и не го попари – така, както биха направили много други.
Никога няма да забравя и работата по предаването „Зала N3” – друг идеен проект на Сашо. Отново - без да диша във врата на никой, той изискваше от нас резултати. А ние не можехме да си позволим да не ги постигнем.
Няма да забравя и как ми се кара и дори ме глоби, когато играх в телевизионно предаване по друга телевизия. Няма да забравя и думите му – той настояваше всеки един от нас да поддържа високо публично ниво и не му беше приятно да се „излагаме” така…. Сега се усмихвам на ум, но тогава наистина критиките му кънтяха в съзнанието ми дълго време.
Няма да забравя и какъв текст ми беше написал в един от синхроните, които имах за „Навигатор”… за да влезем в „Господари на ефира”. Нарочно. Оказа се прав – наистина влязохме там. И после много се смяхме. Защото той ни показа силата на това да контролираш нещата.
Мога да продължа много дълго да споделям спомени за него. Ще спра обаче дотук. Защото никой разказан спомен не може да се сравни с възможността да го познаваш.
Благодаря ти, Сашо! Благодаря, че имах възможността да те познавам!

вторник, 14 февруари 2012 г.

Св. Валентин като PR събитие


Аудиторията - единствен фактор за ефективността


В опит да се застраховам срещу това да ме заклеймите като поредния „хейтър – самотник”, който „мрази този празник, само защото няма с кого да го празнува”, искам в началото на размишленията си по повод Св. Валентин, да направя една уговорка. В никакъв случай не мразя този или който и да е друг празник. Напротив – колкото повече, толкова повече. Празниците ни правят добри, щедри и в повечето случаи – повишават настроението, затова няма никакъв повод за мразене J


Като оставим отколешния въпрос „Св. Валентин или Трифон Зарезан?”, настрана, бих искала да се концентрирам върху нещо по-прагматично. Върху характера на св. Валентин от …PR-ска гледна точка.
Колкото и да го мисля и прехвърлям на ум, този празник и цялата суетня около него, е нищо друго, освен PR събитие.

            Кога едно събитие е специално?
Независимо, че у нас специализираната литература на български език, свързана със специалните събития в PR, се свежда до една единствена, и то – вече доста остаряла книга, отговорът, който в нея се предлага на този въпрос е: „Специалното събитие е организирано от компания, която иска да произведе новина за медиите”. Е, на фона на „голямото очакване за този празник”, не останаха медии, които да не посветят обеми на него – дали с класации, очерк на нововлюбени, анонси за безопасен секс или практически наставления за поставяне на презерватив… В тази връзка, идеята за Св. Валентин има доста добър медиен образ и постига с минимални (да не кажем – никакви) усилия, огромно медийно покритие.

            Какви са целите на едно PR събитие?
В контекста на PR, дефиниран като „технология за изграждане и поддържане на ползотворни отношения между марката и нейните публики”, то денят, посветен на „любовта” и „влюбените”, не е нищо друго освен PR събитие, което поддържа идеята за необходимостта от подобно събитие, както и от необходимостта то да е издържано „абсолютно задължително” в контекста на червената роза и плюшените играчки.

            Кой е източникът на посланието?
Отговорът тук е категоричен – търговците. Колкото и да се мръщят на този паралел романтично настроените от Вас, със сигурност дори те ще признаят мащабите на безсмислената търговия, реализирана по повод този празник. Все пак, ако сме реалисти – кога в друг ден, дама би се зарадвала на подарък от кавалер – червен плюшен заек, който носи в ръцете си надпис „Обичам те”, ако не днес?! (да не говорим, че в един магазин видях и тоалетна хартия за влюбени…)

            Кои са публиките?
Всички ние – членовете на Западното общество. При все, че определение на аудиторията от вида „всички хора” не съществува, то може би тук е единственото изключение, за което подобна формулировка няма да бъде „не на място”. Въпросът е в каква степен всеки един от нас е готов да стане част от изкуствено привнесената суета, свързана с този празник. Доколко сме готови да ни обичат само в един единствен ден. Доколко наистина ще се зарадваме на цвете, което получаваме единствено и само на този празник и доколко няма цялата тази работа с „празнуването на св. Валентин” да се превърне в дотягащо и досадно клише за един (ако не за двамата) партньори.

Имаме ли нужда от PR събитие, за да празнуваме любовта?
Не можах да се въздържа и да не повдигна този въпрос. Категорично  - не. Любовта трябва да се празнува всеки ден. И то неочаквано и изненадващо, защото най-големият враг на любовта е скуката, а неин предвестник е предсказуемостта. В тази връзка – убедена съм, че цвете, подарено без повод, подаръче или послание, намерени неочаквано от нашия любим/а, както и спонтанна покана за вечеря в романтичен ресторант, биха били по-голям жест към любовта и идеята за любовта, отколкото резервация в претъпкан от „задължително подсладени” двойки bar&dinner на 14 февруари…
Или - ако пък подобен, макар и лишен от въображение акт на „класическо валентинско празнуване” би бил своеобразно „разнообразие” в иначе клишираното „любовно” ежедневие, то празникът напълно осмисля своето съществуване.


Затова – като всяко друго нещо, свързано с PR – единственият валидатор на това дали усилията ни на Св. Валентин ще бъдат ефективни или не, си остават очакванията на аудиторията. Не забравяйте това, докато кроите плановете си за довечера! 
Честит празник и наздраве! J


неделя, 12 февруари 2012 г.

Реч на Елиф Шафак, авторът на „Любов”



Как да направим речта си завладяваща?


            Проектът „Блогът на една книга” (http://blog-na-edna-kniga.blogspot.com/2012/02/2011.html) ме върна назад в спомена за „Любов” – последната художествена книга, която прочетох на един дъх. Въпреки първоначалният скептицизм, с който в известна степен подходих към нея, тя бързо ме завладя и се превърна категорично в книгите, за които обичам да говоря.
Далеч не сюжетът й обаче, е нещото, за което искам да разкажа сега. Това, което ме впечатли дори още повече от самата книга, е авторът й – туркинята Елиф Шафак, и по-специално нейната публична реч като гост-лектор на конференциите TED.



Уверена, космополитна и харизматична – така бих я окачествила аз в ролята й на оратор. Смислено, добре балансирано и динамично – такова пък е определението ми за самата реч на Шафрак пред събралата се аудитория. Определено всеки, на който му предстои публична изява от класическите 20тина минути, може да се поучи от това конкретно представяне на турската писателка.
Ето как бихме могли да откроим ключовите акценти на завладяващата публична реч, на базата на представянето на Елиф Шафак:

Добре структурирана теза, изнесена в уводната част на речта. Уводът на класическите речи се състои от няколко ключови изречения, с които трябва да грабнем вниманието на аудиторията си. Въпреки, че той не е задължителен елемент за речите, рядко можем да си позволим на практика реч без увод. Веднага след кратките встъпителни изречения, трябва да кажем и тезата си.

Обособяването на тезата не бива да се пренебрегва. Най-важното трябва да се концентрира в едно изречение. Колкото по-ясно, толкова по-добре. Понякога това изглежда „фасулска работа”, но често концентрирането на мисълта в едно единствено – точно и ясно изречение, далеч не е толкова лесно. Трябват репетиции. Тезата на Елиф Шафак беше обособена в общи линии така: „Всяка ограничение води до упадък”.

Изграждане на аргументативна част от минимум три основни аргумента в полза на тезата. Аргументите трябва да бъдат задължително измислени и отрепетирани преди събитието. Не бива да се разчита на „импровизации”, колкото и да се чувстваме навътре в темата. Не забравяйте, че единствено добрата подготовка ражда добри импровизации. Аргументацията на Елиф Шафак включва три момента - личното ограничение, социалното ограничение и политическото ограничение. Всеки един от тях е развит в подаргументация.

Позоваване на авторитети. Авторитетите обаче трябва да се подбират внимателно. Не бива да се забравя , че те трябва да са изцяло съобразени с очакванията, знанията и „харесванията” на аудиторията. В случая Шафак на няколко пъти използва цитати, които не са нито много дълги, нито много протяжни. Изключително добра идея е писател да цитира писатели – както прави в случая и тя.

Ако ще се разказват лични истории – внимавайте  с дължината на разказа. Всяка история не бива да е по-дълга от няколко изречения, иначе рискът да отегчим аудиторията е реален. Личните истории идентифицират оратора със самия разказ и скъсяват дистанцията между него и аудиторията му. Дали ще има или няма да има лична история в аргументацията на речта, зависи от нагласите на аудиторията. Проучете ги предварително.

Никакви вицове или „забавни случки”, ако не сме абсолютно убедени, че сме добри разказвачи. Иначе ще се постигне обратният ефект. Неизбежно е.

Финалът като кулминация на речта. За разлика от увода, заключиението е задължително. То трябва да преповтаря (но не дословно) тезата, изведена в началото. Емоционалността на този етап от речта също е задължителна. Епитетите се подбират, така че да градират изказа. Добре е речта да завършва с апел или призив към аудиторията. Турската писателка избира да завърши речта си с цитат – послание на древните суфисти (изборът не е случаен, суфистите и техните послания присъстват осезаемо в книгата й „Любов”, аудиторията със сигурност е запозната с това). Посланието кореспондира изцяло с казаното до тук, внася допълнителна емоционалност и призовава към размисъл.

Външният вид на оратора трябва да е абсолютно незабележим. Нищо по него не бива да прави впечатление, защото така вниманието на аудиторията  ще се насочи към тоалета, а не към думите на оратора. Неслучайно Елиф Шафак е облечена цялата в черно. Дрехите й се превръщат във фон, на който думите изпъкват без проблем.

Жестовете трябва да са обрани. Препоръчителни са отворените жестове в средния регистър (между хълбока и раменете) – това ще подчертае искреността на думите ви. Репетирайте жестикулациите си пред огледалото и внимавайте да не ги превърнете в своеобразно "тактуване" на думите. Отстрани изглежда много неестествено!

И може би най-важното от всичко: напишете си речта предварително и си я научете. Не я учете на изуст, но импровизирайте свободно върху нея. Разгледайте внимателно представянето на Елиф Шафак и бъдете сигурни, че дамата, колкото и естествена да ви се струва, никак не си съчинява нещата на момента. Не се запъва, не се чуди, а разказва – без паузи и каквито и да е междуметия.

Освен всичко останало – предварителната подготовка ще ви даде повече увереност и ще намали сценичната треска!

Ето тук можете да видите и самото представяне на Елиф Шафак пред TED:






четвъртък, 9 февруари 2012 г.

Размисли за бедстващите български телевизии




Рейтинг „на гърба” на дядо Ангел
                                                    

 © Снимка:   БГНЕС

Вече четвърти ден българските медии ликуват! Едно, до вчера никому-неизвестно село, даде материал за пълна – 24 часова програма на всякакви телевизионни програми. Чист „дюшеш!”, както биха казали табладжийте.
Опустошителната ледена вълна заля целия телевизионния екран – от сутрешните блокове, през всяка една новинарска емисия, до …коментарните, аналитични, политически, здравни и дори – развлекателни предавания (очаквам всеки момент и позицията на „Господари на ефира” по темата). Ето на това вече му викам бедствие. Нещо повече- докато вълната в село Бисер часове след като опустоши всичко, се отдръпна, то тази, заляла телевизионния екран – очевидно се е закотвила удобно и няма мърдане. Не знам дали само на мен така ми се струва, но вместо да понамалее, в последните два дни се увеличава...
Не казвам тук, че медиите, особено електронните, трябва да останат равнодушни към хорската трагедия. Казвам само, че когато историята на всяка една жертва, с пълните, тъжни и тягостно-детайлни подробности се окаже траен център на вниманието във всяко едно предаване, проблемът май не е в бедствието. А в медиите.
Водени от неистова хищническа настървеност, добре прикрита зад минорен тембър и тъмен дрескод, репортери и водещи от всякакви телевизионни програми преследват жертвите, като се опитват да изкопчат от тях всякакви безумни подробности, прекалено лични и драматични, дори за шоуто на Опра.
Антон Хекимян, например, за репортаж за сутрешния блок тази сутрин, трескаво търсеше жертва на наводнението, която да разказва гадни, интимни и „несподелени досега в ефир” подробности от случката:

Вчера Гала (с помощта на Милен Цветков, разбира се), по подобен начин подстрекаваше своята репортерка да разпитва пострадалата баба как точно е бил удавен мъжът й -  дядо Ангел: http://play.novatv.bg/play/264625/?autostart=true

Да не говорим за траурния глас на Слави Трифонов от снощи, който „потънал в прискърбие”, също бедстваше от екрана в Деня на траур.

Аз също съм зрител. И съм човек. И SMS изпратих. И ми е тъжно за трагедията. Но и не искам да допусна целодневното присъствие на най-драматичните подробности на пострадалите, в живота си. Не искам да се замислям за това как точно дядото се е нагълтал с ледена вода и колко „романтично” (като в „Титаник” – и това сравнение чух някъде от екрана) са загинали липсващите възрастни съпрузи. Защото дори и да се замисля, пак няма да мога да спася пострадалите.
Успоредно на трагедията обаче, се случват разни други неща. Благодарение на несъизмеримата „атрактивност” на хорската драма от с. Бисер, сърдитият доклад на Европа вече втори ден остана на мноооого по-заден план. В тази връзка, май не всички са недоволни от хищническия интерес на телевизионните репортери...
И за финал, искам да спомена и за единствената, според мен, адекватна реакция в деня на траур – тази на екипа на шоуто „Денис и приятели” (БНТ). Денис не излезе снощи да говори безсмислени и никому ненужни прискърбия. Просто не се появи – и толкоз.
В тази връзка си мисля, че e време да оставим хората да преживеят мъката си, без да им бъркаме в раната. Без да си вдигаме рейтинга и без да демонстрираме практически неефективна загриженост!
Затова… нека изпратим по още един SMS с текст DMS Bedstvie на 17 777 и най-после да сменим темата!

понеделник, 6 февруари 2012 г.

PR на “Мулен Руж”



   Когато PR не е просто 
обикновена длъжност



Ароматно следобедно кафе в ръка и документалния филм за „Мулен Руж” на Георги Тошев на екрана на компютъра -  препоръчвам подобна компания на всички, които си търсят работно вдъхновение в понеделник. Спряла съм се на точно този филм, поради две причини:


Първата и основна причина се нарича Фани Рабас - PR мениджърът на световно известното кабаре. Тя има сериозно присъствие във филма, което си заслужава да бъде анализирано от всеки един възможен ъгъл. Поведение, невербална комуникация, съдържание на думите й. Ако човек има време и желание да вникне между редовете, може да разбере много за ролята на PR специалиста в развлекателната институция, наречена „Молен Руж”. Поучително е.
Втората причина е доста по-прагматична. Историята за този театър, независимо дали сте го посещавали или не, със сигурност ще ви настрои на креативно-романтична вълна!

Можете да гледате филма онлайн оттук:

събота, 4 февруари 2012 г.

Концертите „Музиката на Америка”


PR или пропаганда?

Снощи фондация „Америка за България” реализира едно доста добро събитие – концерт от цикъла „Музиката на Америка” със самостоятелно име „Златният век на холивудската филмова музика”. Беше хубаво. Беше много хубаво и зала „България” беше претъпкана.
Докато се наслаждавах и аз на музикалните откъси от любими филми, се  замислих за това, което фондация „Америка за България” прави у нас. Замислих се и за това, че независимо колко вдъхновяващ е този концерт за повечето слушатели, няма да останат и такива, които  да не заклеймят събитието като „американска пропаганда”. Неизбежно е.




В този ред на мисли, намирам за уместно да си припомним още веднъж двата основни показателя, които различават PR и пропагандата: логическото доказателство и истината на предпоставките.
Ако в контекста на PR се реализира убеждение, което се осланя на логически изграден аргументативен процес, то при пропагандата подобно условие липсва. Убеждението в пропагандата, подобно на античната софистика, се реализира единствено и само, за постигне    на предварително зададените цели, без да се придържа към законите на логиката. Цялата аргументативна конструкция наподобява кула от карти, подмяната на тезиса е почти задължителна, а нарушаването на логическите процедури – приемливо. Разбира се – до време. Въпреки, че примерите, свързани с отделни общества или политически строеве, показват, че това „време” е едно наистина разтегливо понятие.
Въпросът с „истината” или „истинността на предпоставките”, които използваме в процеса на убеждаване на аудиторията ни, е изключително философски, макар и специалистите по PR да не се замислят често над това. Валидността, като критерий за истинност на използваните аргументи, обаче вълнува философите повече от две хилядолетия. И до ден днешен, именно той ги разделя на „философи-пуристи” и „релативисти”. Предвид факта, че PR се свързва изцяло с практиката, релативистичният подход се явява доста по-приемлив, а критерий за истинност са фактите, възприети като общовалидно истинни от аудиторията, за която са предназначени. Обратно на това, в арсенала на пропагандата истината се интерпретира единствено и само в контекста на „постигане на целите” и ако цената за това е подмяна на истинните твърдения с неистинни – и използването им се явява абсолютно допустимо.
В тази връзка,  няма нужда да сме мнителни и да си мислим, че всеки целенасочен акт, свързан с това да ни убедят, че конкретна култура, различна от нашата, е добра, е задължително пропаганден. Факт е, че всички събития, които фондация „Америка за България” подпомага (а те не са никак малко), освен конкретните си тактически цели, работят в посока постигане на стратегическа PR цел - поддържане на позитивни представи, свързани със САЩ и американската култура у нас. Въпреки това, обаче е и факт, че що се отнася до конкретното събитие – „Златният век на холивудската филмова музика”, Холивуд е меката на световното филмопроизводство – и по брой произведени филми, и по обем на продажбите и по известност на актьорите, и именно оттам (за добро или за лошо) идват повечето филми, на които лесно можем да сложим надпис „любими”.
Затова, нека без излишни предразсъдъци, да дадем шанс на всичко, което има потенциал да ни зарадва, независимо какво пише на етикета му за произход и… да не забравяме, че единствено достъпът до различна по произход информация, може да ни спаси от това да се превърнем в жертви на пропагандата J

четвъртък, 2 февруари 2012 г.

Книга, която си заслужава четенето: “Blogopedia”:


В началото беше BLOGOPEDIA

На дали има по-подходяща книга, с която да стартирам секцията „КНИГИ” в блога, от Blogopedia. Нещо повече – убедена съм, че всеки, който има интерес към блогърстването или има желание да поеме по дългия път на създаване-поддържане на блог, трябва да започне с нея.



Срещата ми с книгата стана съвсем случайно, но за мой късмет - в точния момент. От дълго време в главата ми се въртеше идеята за личен/професионален блог, но нещо като че ли не ми достигаше, за да се захвана с него. Един ден, обаче, се натъкнах на тази книга. Толкова вдъхновяващо ми прозвучаха някои текстове, че не можех да изчакам да я изчета цялата и започнах, чисто по женски, да правя две неща почти едновременно. Четях в книгата и прилагах на практика… А щом, четете това, значи, че и резултатът е бил успешен! 

Разбира се, както пише и там - блогът е динамичен процес. Пишеш, променяш, добавяш, изтриваш. Най-важното обаче е да започнеш от някъде. Винаги има какво да подобриш, какво да добавиш.

Какво всъщност представлява Blogopedia? За мен тя се оказа изключително полезен наръчник. Лесно, достъпно и много хитро помагало за ориентиране в блогосферата.

Препоръчвам я искрено на всеки, който се вълнува от хамлетовския въпрос: „Да си направя или да не си направя блог?”. Нещо повече – авторите й я предоставят съвсем безплатно онлайн на всички, които имат желание да й отделят време. 
Нека не забравяме да им благодарим за това!

Книгата можете да си изтеглите тук: http://blogopedia.bg/downloads/Blogopedia1.0.0.2.pdf

Десет от авторите на книгата ще бъдат специални гости и във февруарския брой на SIGNCAFE, където ще споделят всякакви интересни, любопитни и много полезни съвети, свързани със създаването и поддържането на успешни и много четени блогове!

сряда, 1 февруари 2012 г.

Размисли за рекламната визия на Kempinski в Банско



Националният ни комплекс върху един билборд?


Движейки си през „Предела” в посока Банско, иначе изключително разсеяният ми поглед, успя да улови посланието на един конкретен билборд. Или по-скоро - „успях да прочета написаното на един билборд”, защото за „послание” в контекста на изречението „Italy in Bansko”, което служи за „прослава” на ресторанта на един от най-големите и известни хотели в зимния курорт, малко се затруднявам да говоря. Въпреки това, ще се опитам да анализирам тази чудата ситуация…


Слоганът (нека приемем „Italy in Bansko” за слоган на тази рекламна визия), поставен на предела, няколко километра преди световния ски курорт, със сигурност е насочен към пътуващите в тази посока. Или към хората (българи и чужденци), тръгнали на ски в Добринище, Банско, Разлог или някое близко на тях място, към живущите в различните населени места от Областите Банско и Гоце Делчев, или към чужденците, които отиват към Гърция. Използваният в него английски език стеснява възможностите за таргетирана аудитория в контекста на България, като предполага приоритетното поднасяне към чуждестранното население. Или с други думи – имаме слоган, насочен към чужденците, които пътуват в посока Банско.
След като определихме първичната аудитория, нека продължим с разсъжденията по ред. Какво целим да им кажем на тези чужденци? Че заведенията в България стават само, ако приличат на заведения в Италия? Че ресторантът на Kempinski представлява вариант на такъв в Италия? Че ако не могат да си позволят да отидат в Алпите, те могат да отидат в Банско и там ще им е същото? Че няма никакво значение, че са дошли в България, защото ние нямаме нищо какво да им предложим, затова единственото, което може да ги впечатли е „да намерят пристан” в ресторант, който прилича на италиански?
Трудно ми е да взема решение. Още по-трудно ми е да вникна в логиката на автора на това послание. Като човек, който доста пътува, аз лично не отивам на едно място, за да се почувствам като на друго. Избирам дестинацията си, за да уловя автентичността й, а не да си мисля, че съм някъде, където всъщност не съм.
Безкрайно много обичам Италия. Определено признавам, че тя е в много отношения критерии и за хотелиерско обслужване, и за ресторантьорство, и за гостоприемство – затова се връщам там всеки път, когато имам такава възможност. Но, ако реша да карам ски на Банско, не го правя, защото търся заместител на Алпите. Убедена съм, че няма да го направи и никой чужденец, който е решил да си купи билет за България и да покара на „Томба”.
Нещо повече – интересно ми е какво очакват авторите на тази рекламна визия, че този чужденец ще разкаже на приятелите си, когато се прибере в къщи: „Бях в един хотел, който беше абсолютно италиански. Много беше хубаво, но България е доста далеч и …всъщност, май следващата година няма да отида в Банско, а ще отида в Алпите, защото там обслужването е на много високо ниво…” Разбира се, това е само един доста критичен вариант. Силно се надявам, че той ще разкаже за капамата, за кръчмите, за автентичния стил, за пистите и все пак – за БЪЛГАРСКОТО гостоприемство. Ще оцени всички достойнства на нашата малка страна, няма да обърне никакво внимание на недостатъците и ще се върне пак – следващият път с приятелите си, които е успял да въодушеви с разказите си. Размечтах се, ще кажете вие. Може и да сте прави. Но няма как да не ми се иска именно този да е PR сценарият на всичко, свързано с българския туризъм. И няма как да не искам всички ние – българите, да мислим по-стратегически, по концептуално и с по-голямо самочувствие. Защото в крайна сметка, няма как дълго време да продаваш някакъв продукт, ако не си абсолютно убеден в качествата му, нали?


Menu(Do not Edit here)

Follow by Email

Slider(Do not Edit Here!)