Наздраве за Боб и за творческото безсилие на родните телевизии

Така се стекоха нещата, че през последните две седмици се превърнах в още по-сериозен теле-зрител. Резултатът – затвърдих собствените си наблюдения, свързани с тоталната липса на теми в най-рейтинговите родни новинарски и публицистични предавания. Отново!

Със сигурност, това мое откритие на дали ще изненада някого, но не мога да остана безучастна, когато от родните телевизии подценяват толкова грубо собственото ми зрителско търпение… Капката преля, когато чух „новината” за англичанина Боб, който излъчва от собственото си студио в село Долна Кремена сутрешно радио предаване, за ПОРЕДЕН път тази седмица – първо в сутрешния блок на Бтв, а после и като новина във всички новинарски емисии през деня...

Факт е, че когато научих за този журналист и неговото начинание за пръв път по БНТ преди около седмица, определено ми стана интересно. Когато обаче два дни по-късно чух същата „новина” за него и по Нова – степента на интереса ми рязко спадна. И когато това досадно дежа вю се появи и по Бтв с цяла седмица закъснение, определено емоциите ми навлязоха в червеникавия регистър.

Ако оставим „новината” за Боб настрана, практически темите, които централните емисии дъвчат и предъвкват във всичките си предавания през последните две седмици, се свеждат до… цели ДВЕ (!) - земетресението в Перник и забраната за тютюнопушенето на обществени места. Толкоз. Тук-таме материал за един или друг Боб рязко „освежава” потока от празнословене, което повтаря и преповтаря един и същ рефрен.

Съвсем естествено и без никакви претенции за каквото и да е, си задавам простичкия наглед въпрос - защо сме свидетели на подобна тематична бедност в медиите? Наистина ли в нашата страна нищо не се случва или просто хората, които седят зад производството на медийната продукция, нямат очи и уши за случващото се? Не ми се иска да задълбавам и в излишни теории на конспирацията, но дали пък липсата на тематично разнообразие не е целенасочен ход на някой зъл гений, луд фен на тезата, че информационно затъмнените хора се управляват по-лесно, а повторението е майка на затъпяването?

И въпреки, че след последното разсъждение някои биха отбелязали, че и аз започвам да ставам една истинска Долна Кремена, с радост искам да отбележа, че днес тематиката на скучния медиен поток „живна” с нова тема – взривовете в село Лозенец. И следвайки тенденцията на гореупоменатите наблюдения, хващам бас, че ударната й вълна ще се задържи във всички предавания на водещите телевизии (и не само) за повече от десет дни, разбира се - ако новината за някой астероид не пресече рязко пътя й. И тогава, нищо друго не ни остава в ролята на „драгия зрител”, освен да се заредим с търпение, да се настаним удобно на дивана пред телевизора и да си сипем едно питие за… здравето на Боб, разбира се! 

Александър Авджиев: In Memoriam

Спомен за Сашо

Искам да разкажа как аз познавах Сашо и сякаш буца е заседнала в гърлото ми. Защото за мен, независимо, че от вчера вече го няма, той ще си остане човекът, който ме научи на телевизия. Човекът, който в продължение на няколко години ми показваше кое е правилно и кое не в журналистиката. Човекът, от когото бликаха добри идеи една след друга. Човекът, който беше надраснал в десетки пъти и телевизията, в която работеше и дори – времето, в което живееше. Учителят, който винаги ще остане жив.

Запознах се с Александър Авджиев, когато от университета отидох на стаж в БНТ през пролетта на 2005-та. Въведоха ме директно в кабинета му, защото той беше от малкото големи журналисти, които с готовност обучаваха „зайци”. Не гледаше на студентите като на „напаст”, а като на млади хора с необременен мозък, които не подозират какви добри идеи могат да дават. Беше готов да инвестира време и нерви в това да ги (ни) обучава, да им (ни) обяснява и да отговаря на често „безумни” въпроси.

Трудно си спомням първото впечатление, което ми е направил, защото спомените ми от Сашо, особено в момента, прескачат един през друг в съзнанието ми.

Спомням си, обаче, неговото особено чувство за хумор. На моменти граничещо с циничността, но безкрайно точно и на място. Поучително, отрезвяващо, порастващо. По английски болезнено откровено, но и много мъдро.

Спомням си свободолюбивия му житейски маниер, откритостта и лекотата, с която общуваше с всички, без да демонстрира и капка звездност. А той беше звезда.

Спомням си широтата на въображението му. Онази неповторима способност да „разнищи” дадена обикновена на глед тема, прекарвайки я през най-неочакваната призма. С лекота превръщаше злободневните и банални теми от вестниците в преживявания. Дълбоко вярвам, че и за останалите от екипа на „Навигатор”, всяка сряда беше преживяване. Беше събитие, което те кара да ходиш с кеф на работа.

Спомням си всяка летучка (така им викат на оперативките в БНТ) в понеделник сутрин, на която той очакваше да чуе нашите, на всеки един от екипа, нови предложения за теми. Тези оперативки бяха не просто работни срещи. Те бяха лекции. Бяха гигантска школа по познания за живота. По познания по професионализъм. Неподправени, истински и емоционални.

Спомням си го как седи в кабинета си на седмия етаж в БНТ с качени на бюрото крака и с пълен пепелник пред него. Позата му беше толкова естествена, толкова истински „Сашова”, че на никого не му правеше впечатление как точно седи той. Всички просто го слушахме, а той винаги имаше какво ново да ни каже.

Спомням си го, когато се приготвяше за ефир. С грима, който му поставяха, той влизаше веки път в нова роля. Обличаше костюма и ставаше друг човек. Но, човек също толкова интересен и дълбок, колкото и другия, нашия си, Сашо – този с дънките и с белите маратонки.

Спомням си го след ефир, как пуши в коридора. Винаги, когато беше доволен, си личеше. Когато не беше – също.

Той беше перфекционист, но за него съвършенството не беше самоцел. Знаеше пределно ясно какво точно иска от всеки един в екипа и винаги успяваше да ни обясни какво си представя. За да го постигнем заедно.

Въпреки, че беше звезда, той дълбоко вярваше в екипната работа. Имаше невероятна преценка за всеки един от нас и за възможностите ни. Успяваше винаги да измъкне най-доброто от нас. Ей така – без дори да се усетим.

Спомням си колко силен и сплотен екип бяхме. Колко много се забавлявахме и много работихме. Колко много аз лично научих и от Олег Ковачев, Ангел Шойлев и Роси Анчева, и от всеки един от гостите на Сашо в „Навигатор” всяка сряда в продължение на няколко години…

Никога няма да забравя огромното доверие, което ми гласува и заради него едва на двайсет и няколко, аз успях да направя толкова много неща. Той забеляза блясъка в очите ми и желанието ми за работа и не го попари – така, както биха направили много други.

Никога няма да забравя и работата по предаването „Зала N3” – друг идеен проект на Сашо. Отново - без да диша във врата на никой, той изискваше от нас резултати. А ние не можехме да си позволим да не ги постигнем.

Няма да забравя и как ми се кара и дори ме глоби, когато играх в телевизионно предаване по друга телевизия. Няма да забравя и думите му – той настояваше всеки един от нас да поддържа високо публично ниво и не му беше приятно да се „излагаме” така…. Сега се усмихвам на ум, но тогава наистина критиките му кънтяха в съзнанието ми дълго време.

Няма да забравя и какъв текст ми беше написал в един от синхроните, които имах за „Навигатор”… за да влезем в „Господари на ефира”. Нарочно. Оказа се прав – наистина влязохме там. И после много се смяхме. Защото той ни показа силата на това да контролираш нещата.

Мога да продължа много дълго да споделям спомени за него. Ще спра обаче дотук. Защото никой разказан спомен не може да се сравни с възможността да го познаваш.

Благодаря ти, Сашо! Благодаря, че имах възможността да те познавам!