Коледните картички и бизнес комуникацията

В последните няколко години, уж на шега, си събирам всички дигитални Коледни картички, които получавам. От глупави и безвкусни, до любопитни, интересни, смешни и впечатляващи – спектърът, в който могат да бъдат оценени е доста обширен. И въпреки, че е съвсем лесно да критикуваме картичките, които са ни изпратили, предлагам да погледнем от другата страна и да си припомним момента, в който отново е началото на декември и отново седим пред бялата страница в търсене на уникалното коледно послание. И независимо, дали тази година сме били вдъхновени и картичката се е появила без особени усилия, никой от нас не е застрахован от бъдещи коледно-творчески кризи на тази тема.

Ако мога да бъда откровена, основният извод, който бих могла да си направя след тазгодишното картичко-получаване е, че по-добре семпла, но авторска идея, отколкото Коледна щампа с (дори невидим) етикет: ”Free Christmas cards”. И то не заради това, че щампата е „безплатна”, а защото зад нея просто не седи никакво усилие. Вероятно това е много приемлив вариант за хора, които нямат възможност да си изработят картичката сами, но когато става въпрос за специалисти по комуникации, приемливите оправдания в тази посока, са доста оскъдни.

            Въпреки всичко, обаче, по-добре с картичка (независимо каква е тя), отколкото без такава. Защото, колкото и „рутинно”, „шаблонно” или „клиширано” да изглежда това усилие на мнозина от нас, трябва да си признаем, че има нещо наистина неповторимо в това бизнес пощата ти да бъде препълнена с добри пожелания.

Убедена съм, че именно картичките са едно от местата, където се ражда и живее Духът на Коледа!

Ето някои от одухотворените картички, които съм получавала по Коледа.

 

И за десерт – определено най-оригиналната измежду тях – видео-картичката, изготвена от екипа на All Channels Communication Group: 
https://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=2RZazrC-zII 

Благодаря на всички за картичките, които ми изпращате.
Нека пожеланията, написани от вас, ви се върнат с пълна сила!

От Кунева до Оби-Уан…

Едно предколедно видео обръщение разбуни духовете в българското онлайн пространсво. Коментарите под него, естествено варират от най-положителни до най-отрицателни. Без никакво желание да вземам страна в политическите настроения, които то подбужда, безсъмнено трябва да призная, че то определено изпълни целта си – да създаде информационен повод, който да осигури присъствие на Меглена Кунева във „времето за политика” по време на Коледните трапези.  Добре изчислено, поздравления за екипа, родил идеята!

Колко обаче добре е реализирана тя, е въпрос на съвсем друг анализ.

Според мен, този кадър, разкриващ подробности, свързани с колената на политическия лидер, е абсолютно събирателен за качеството на самото послание, което видообръщението носи.

И…още нещо, на което не мога да не обърна специално внимание за размисъл – финалът, при който е използвано вероятно едно от най-устойчивите семантични езикови клишета във филмовата история: „и нека силата е с нас…”. А колко е подходящо то за конкретната ситуация, оставам на вас да прецените.

Ето тук можете да намерите и цялото обръщение:

http://www.youtube.com/watch?v=2b4j5aAB2AQ

Пресконференцията на Путин: 5 часа ,100 въпроса и много издънки

Кликайки напред – назад из нет-а, се натъкнах на един доста интересен факт. При изписване в Google „Putin annual press conference” излизат безчет страници(!) с линкове към статии, главно от САЩ, с едно и също заглавие – “Putin defends himself in annual news conference”. За моя изненада, обаче, в голяма степен съдържанието на тези дописки, повечето от които съвсем схематични, никак не отговоря на заявеното в заглавието. Дали това е така заради желанието на американските медии, Руският президент наистина да се пооправдае за конкретни свои действия или не – не бих се ангажирала да коментирам. 

Факт е, обаче, че впечатляващият маратон, който задържа вниманието на 1200-та журналиста, събрани в залата, в продължение на четири часа и половина без никаква почивка, тази година премина през призмата на все по-стелещото се напоследък световно политическо явление – нищо-не-казването. Витиеватата реторика на Президента успя да излавира между стоте въпроса, чрез които световни журналисти се опитаха да „приклещят” руския политически лидер. 

Разбира се, добре аранжираното политическо събитие, не премина без издънки, независимо от опита и желанието на екипа на Президента. Ето някои от най-очевадните от тях: 

Очевадно толериране на свои журналисти. Най-яркият пример за това е размяната на фамилиарности между Путин и една от руските журналистки Мария Соловенко, към която той се обърна с „Маша”, а му отговори, наричайки го с галеното „Вова”. 

Пренебрегване на непознати представители на медиите. Независимо, че времето беше достатъчно много, за да може голяма част журналистите да зададат свои въпроси, усещането за театрална аранжировка по време на събитието беше доста осезаемо. До степен до която представители на медиите бяха принудени да размахват листи и лаптопи с нарисувани котенца, само и само да привлекат вниманието на Президента и той да им даде думата. Е, вниманието беше привлечено – но не това на Путин, а това на колегите им, които не останаха равнодушни и включиха това в своите материали. 

Пълнеж и общи приказки. Печеленето на време с теми и въпроси, които седят извън интереса на политическите журналисти, е вече наложил се стил на политическо говорене, който не подмина и това събитие. Обратно на очакванията на медиите, че по време на събитието ще извлекат новини, те бяха принудени да се задоволят с преповтаряне на вече познати мисли и становища. Това определено не ги направи много щастливи, но пък познанията на Путин, свързани с точната дата за края на света, обиколиха света за минути. 

Снимка: The Atlantic Mobile

Протестът на майките, PR и утрешният вестник

Една от новините в днешния playlist на медиите отразява протестите на майки, които настояват за по-добро отношение към жените по време на раждане (http://btvnews.bg/bulgaria/obshtestvo/maiki-nastoyaha-za-po-dobro-otnoshenie-ot-lekari-i-akusherki-pri-razhdane.html). Тази новина ми се стори истинско дежа-вю, защото няколко месеца по-рано, превеждайки кампаниите от тазгодишния Cannes Lions в категория PR – открих доста подобен проблем, превърнал се в успешна кампания на Amnesty International. За съжаление или не – сайтът на Лъвовете вече не дава достъп до информацията, около номинираните кампании, а и SIGNCAFE не успя да излезе с традиционен брой от Фестивала. В моя архив, обаче, както и в Youtube кампанията съществува, затова – с радост я споделям с вас.

И един последен коментар – никак, ама никак не е добре у нас да съществуват проблеми, характерни за страните от Третия свят, но ако излезем извън рамките на темата, няма как да не си признаем, че подобни примери и аналогии са поредно доказателство за това колко всъщност голям е PR и колко важна е тази технология при създаването на утрешния публичен (медиен) дневен ред…

Ето я и кампанията (в превод от ентрито на Amnesty International за Cannes Lions'2012):

                             

Cannes Lions PR: Bronze

Категория: Public Affairs
Име на проекта: 0 VIEWS

Име на клиента: AMNESTY INTERNATIONAL
Име на компанията: LOWE GINKGO Montevideo, URUGUAY

Кампанията:

Екипът на Amnesty International инициира кампания, чрез която да провокира вниманието на широката общественост към един изключително голям проблем, за който никой не говори – лекарското насилие, на което са подлагани голям процент от жените в Урогвай по време на раждане. За целта, от организацията създават клип, който показва ясно какво преживяват много от родилките в страната. При ъплоудването му в интернет обаче, броячът отчита 44 000  (това е средният годишен брой на родилки в Урогвай), като е направен така, че при всяко гледане, числото да се намалява. Целта е да достигне 0 – изразявайки метафорично целта на организаторите на кампанията: превръщайки го в публичен, проблемът просто да изчезне. За да се провокира вниманието на медиите, кампанията стартира на 25 ноември 2011 – Международният ден за борба с насилието над жени.

Резултатите:

Благодарение на тази кампания, за пръв път в историята на Урогвай, проблемът с лекарското насилие над родилки се превръща в тема на вестниците. Подета веднъж от тях, тя указва натиск върху правителството, което публично го заклеймява. В секцията „коментари” на сайта на кампанията, хора описват нови 384 подобни случая на насилие, които са събрани в „Книгата, която не биваше да съществува” и са предадени в Министерството на здравеопазването за разследване. Днес, година след кампанията, Парламентът разработва нов закон за репродуктивното здраве, в който се предвиждат санкции при груби нарушения или случаи на насилие над родилки. В рамките на 11 дни, видеото на кампанията е сред най-гледаните в Урогвай.

Ето и видеото към самата кампания:

http://www.youtube.com/watch?v=TRwUbN60gVM

Концертът на Лили Иванова: кратък урок по event management

Ден след грандиозния концерт на Лили Иванова, продължавам да разсъждавам върху механизмите, които доведоха до този изключителен резултат – повече от 15 000 души на концерта й в зала Арена Армеец. С риск да си навлека доста негативни коментари, предлагам да оставим настрана схващането, че Лили Иванова е музикален феномен, който сам по себе си е достатъчен, за да постигне този резултат. Колкото и така да е за мнозина (очевидно), нека не подценяваме един изключително важен факт – никога досега (или поне аз не си спомням) концерт на български изпълнител не е бил комуникиран толкова активно близо година преди датата.

По спомени, първите анонси, придружени с карета във вестниците, репортажи по бТВ и радиото, започнаха още в началото на годината. Тогава мнозина, с които коментирах, отбелязахме несравнимите достойнства на този професионален подход при организацията на това мегасъбитие и разбира се, инвестициите, направени за него. И така зачаках с интерес да видя какво ще се случи до ноември. Това, което видяхме беше като по учебник – ключовата комуникационна инициатива беше добре уговорено медийно партньорство с една от водещите медии, което обаче не ограничи изявите на изпълнителя по останалите телевизии, а подпомогна публичното представяне освен чрез класически репортажи и чрез един-два по-обширни такива, с риск да бъдат възприети дори и като безсмислени. (http://www.btv.bg/video/1615246565-bTV_Reporterite__Lili_Ivanova.html ).  

            За налагането на основното кратко и просто послание – че се очаква грандиозен концерт на Примата на българската музика, който трябва да бъде посетен задължително от всички, беше заложено на класическия и добре изпитан механизъм на убеждаващата комуникация – автоматичният. Бюджетът и дългото време в аванс, позволиха многократното повторение на ключовия апел, така че той да доведе до целта. Абсолютно категорично съм убедена, че ако кампанията не беше започнала близо година преди събитието, залата далеч нямаше да е толкова пълна.

            Достатъчното дълго време от старта до събитието, даде и още едно ключово предимство. Възможността много семейства да планират бюджетите си и да си купят билетите, когато им е най-удобно. А цените на последните никак не са били малки, което пък, въпреки риска, на финала се оказа още един плюс в организацията. Все пак, мегасъбитие за 5 лева няма, нали?

Снимки: http://www.vesti.bg/

Виното, аудиторията и криворазбраната „маркетизация”

Темата за аудиторията и това колко важно е правилното й определяне при реализация на каквито и да е комуникационни или PR техники, никак не е нова. Нещо повече – напоследък се хващам, че говоря за нея дори малко повече, отколкото ми се иска. Очевидно обаче, има нужда да си повтаряме едни и същи неща отново и отново, предвид това как аз (а сигурна съм и всеки друг, който има поне малко професионално изкривяване на тази тема) почти ежедневно откривам примери за това, че все още има маркетингови или PR практици, за които аудиторията се оказва някакво абстрактно понятие, което седи далеч, далеч извън пределите на единствения и всичкознаещ абсолют – собствената им персона.

И така – конкретният пример, който провокира по-горното встъпително излияние, идва от Домейн Пещера, като подарък с една нищо не подозираща бутилка вино. Предвид факта, че вкъщи консумацията на вино е на изключителна почит, чашите-подаръци с различни бутилки, никак не са нещо невиждано. Искрената ми изненада обаче, беше породена от откритието, че…чашата ЗА ВИНО е... БРАНДИРАНА! Ето това вече беше върхът!

Очевидно онзи, който е замислил, поръчал и платил този изключителен маркетингов акт по никакъв начин не се е опитал да си представи как подаряваната от него чаша ще влезе в директна употреба от клиентите му. Вероятно си е представял, как тя ще бъде наредена там някъде на бялата покривка по време на Коледно-новогодишните софри, гордо наместена измежду кристалния сервиз от баба и тук-таме мъждукащите се надписани чашки за ракия, вероятно от същия винпром…Идилия!

А това, че аудиторията, която предпочита да пие виното си от бутилка, купува, цени, опитва и най-важното – харчи парите си за вино, далеч не е тази с надписите, е една друга работа. Това, че за нея чашите са изключително важна част от ритуала на пиенето, а последното нещо на света, което дори и онзи, избрал да прекара няколко „незабравими” мига в компанията на вино именно от Винпром Пещера, би искал да включи в менюто, е чаша с лозунг, който да му напомня магазина, стоката, цената, плащането и прочее битовизми, също очевидно е факт, който седи встрани от вниманието на създателя на тази „маркетигнова акция”.

Резултатът от тази криворазбрана „маркетизация” (без да искам да съм лош пророк), мисля, че е очевиден. Ефективността – също. 

Реторически аспекти на първото медийно представяне на посланик Марси Рийс в България

 Посланик Марси Рийс встъпва в мандат като такъв в България през септември 2012 г. Тя наследява един от най-публичните посланици на САЩ у нас – н.пр. Джеймс Уорлик и в резултат на това и предвид мащабите и значението на страната, която представлява, нейната поява предизвиква интерес в много и различни аспекти. В тази връзка, първата публична изява на предстоящия, тогава, посланик на САЩ, разпространена като видео-обръщение към „народа на България”, представлява изключително любопитен материал за анализ и прогнозиране, като заявка за бъдеща политическа и обществена дейност.

Уводът на настоящото комуникационно послание е натоварен с изключително важна смислово – стилистична роля. Чрез него е зададен стилът на предстоящата комуникация, като е избран неформалният поздрав „Здравейте”. Това, обаче, което прави изключително силно впечатление и по този начин реализира най-основната функция на увода като реторически елемент – да привлече вниманието на аудиторията, е решението той да бъде издържан на български език.

От съдържателна гледна точка, уводът е издържан в класическите обръщение + теза, които предрешават последващата доказателствена част и по този начин обособяват в лийд ключовото послание на текста.

Доказателствената част на текста е решена чрез концентрично напластяване от аргументи, последователно разгърнати чрез поредица от подаргументи, чийто подробен анализ ще бъде изложен по-долу.

Публичната изява на Марси Рийс завършва със заключение, което не е изградено по класическите за реториката принципи. В заключителната част се пренебрегва правилото за извеждане на синтезиран тезис, като се използва рамкиращото и финално „до скоро”, отново на български език.

Доказателствена част

Построената аргументация, в хода на изложението на текста, представен във видеото се състои от прости и сложни речеви актове, които заедно изграждат сложна концентрично изградена координативна аргументация. Тя е построена дедуктивно, като първо се въвежда тезата, като към нея е разгърнат и доказателственият процес. В хода на доказателствената част, за потвърждение на становището се включват, както и съчинителни аргументии подчинителни такива. Подобно ораторско решение, което включва разнородни аргументативни единици, независимо, че са разгърнати по дедукция, затрудняват възприемането на посланието в рамките на краткия времеви обем, в който е построено цялото изложение. Сложната координация на аргументите в голяма степен изгражда бариери пред начина, по който посланието се възприема от обикновения зрител. Предвид характера на видеото и предвид най-честите условия, при които се предполага, че то ще бъде поднасяно на вниманието на аудиторията, подобно аргументативно решение не би могло да изпълни ефективно реторическите функции, заложени като цели в комуникационната му същност.

          Финалът на доказателствената част, вместо да подчертава и да надгражда заложеното в тезата, остава в известна степен неоптимизиран докрай. В заключение е използван пореден подаргумент, който внася сила към подчинителната аргументативна двойка, но няма силата на самостоятелен такъв. Този ораторски избор е неприсъщ за класическата убеждаваща комуникация и с него ораторът рискува спад във вниманието и интереса на аудиторията си в момент, който практически е решаващ за формирането на мнението й от цялостната публична изява. Класическите реторически принципи повеляват изграждане на самостоятелно и смислово натоварено заключение, което да последва логически изградено и градирано по сила и същност доказателствено тяло. Подобно в рамките на настоящия аргументативен процес, не се наблюдава.

Важен за изпълнение на целите на настоящия публичен текст/видео, е съществуващият речевият акт:  „Като посланик, аз ще използвам своя досегашен опит, за да запозная повече американци с ползата да правят бизнес в България, да разширя нашето сътрудничество в областта на сигурността, да подкрепя усилията на България за подобряване на съдебната й система, както и да разширя познанията за културата и историята на нашите две страни”, като той представлява група от съставни подаргументи аргументи. Този изключително сложен аз възприемане, поради дължината си, комисив практически е и най-силният аргумент, в рамките на настоящия доказателствен процес. Чрез него ораторът отговаря директно на тезата, заложена в началото на своето изложение. Той поема личен ангажимент в изпълнение на основното си становище, което осмисля съществуването на цялостното публично представяне. Разположението му обаче в средата на изложението, обаче крие рискове, свързани със загубата на интерес, с разводняване на изказа, както и с загуба на вниманието на аудиторията.

Разположението на най-съществения аргумент в средата на аргументативното цяло е доста неподходящ за подобна кратка видео форма, особено когато тя е предназначена за използване онлайн, където изискванията към концентриран лийд и новинарски обособена уводна част, са задължителни. Фактът, че най-силният аргумент практически представлява поредица от четири самостоятелни подаргумента, обединени в едно цяло, също е доста нехарактерен за формата на публичното представяне. Краткият видео-анонс, който концентрира максимално уплътнена информация в изключително събран времеви отрязък, предполага към също така кратки, но концентрирани речеви актове. Сложните такива рискуват ораторът да остане неразбран, като част от привнесените от него аргументи се размият в цялостния ход на изказа.

Финалът на доказателствения процес, реализиран чрез видео представянето на личността на оратора, се състои от два експресива, които внасят нова серия подаргументи. След като ораторът представя себе си чрез работата си, той внася серия лични аргументи към основната теза. Подобен избор кореспондира изцяло с неформалния тон и личната „аз”-форма, която преминава през целия текст и на която се подчинява стилово цялото обръщение.  

Въпреки сравнително малкия обем на текста, той съдържа доста реторически аргументи. Всички те, целят разширяване на представата за представяната личност, повод за настоящата комуникация като „заслужил авторитет”. В реторическата аргументация са използвани, както рационални, така и по-емоционално натоварени аргументи – целта на многообразието е многопластово развитие на образа на оратора. В хода на изложението са използвани голям брой позовавания на факти и данни – уместно решение с оглед предварителните нагласи на аудиторията към оратора и слабата разпознаваемост на неговия, както политически, така и личен образ. Не е случайно позоваването на факти, които да подчертават близостта на оратора с аудиторията – речеви актове 5 и 6, като се акцентира на духовната (общите ценности) и физическа (познанията за Балканите) близост на оратора с аудиторията.

Що се отнася до рационалните аргументи, трябва да се обърне внимание на това, че независимо, че практически ораторът е в процес на превръщане в авторитет, още в първите речеви актове от доказателството, той използва реторически аргумент на авторитета. В тях той се позовава, освен на факти от историята, и на вторичната смислова натовареност на позования авторитет (Ейбрахам Линкълн). Фактите, данните и цифрите са окачествени като едни от най-силните аргументи още от Аристотел. В своята същност те са неоспорим факт в полза на една или друга теза и рядко могат да бъдат оспорвани. Както беше споменато и по-горе, те са особено ефективни в ситуации, при които липсва каквато и да е първоначална представа за предмета на комуникацията. Идентификацията с авторитети, както позоваването на доказали се такива, също са реторически аргументи, които имат доказана ефективност в процеса на изграждане на новия авторитет. Те се превръщат в заявка/гаранция за изпълнение на плановете и добра отправна точка за асоциативното развитие на представата за новия авторитет.

В хода на доказателствената част се наблюдава строга конструкция по отношение на подбора на аргументите. Разпределението им е реализирано в четири основни групи, които изпълняват различни реторически функции. Чрез тях са назовани четирите основни посоки в бъдещата работа на новия посланик на САЩ в България и дори само и единствено тя смислово детерминира целия настоящ информационен масив, реализиран чрез публичната изява. След тази група аргументи, изказът преминава рязко от
„аз” в „ние” форма, следва силна смяна в аргументативния ход, като към доказателствената част са внесени серия от емоционални аргументи. Подобен избор не е случаен. Споделянето на лични преживявания и позоваване на семейството, още веднъж акцентират на представата „аз съм като вас”, „аз съм един от вас”. Този похват цели скъсяване на дистанцията между говорещ и слушащ и е ефективен в контекст, в който ораторът наистина носи общи черти с аудиторията си, както е в случая. Той подпомага премахването на психологическите бариери при предаване на посланията от оратора към аудиторията и е особено подходящ при подобен „представящ” текст.

Изцяло в сферата на емоционалното е решен и финалът на текста – факт, който в контекста на нагласите и очакванията на аудиторията по отношение на оратора и неговата публична роля, се явява доста нетипичен. Той обаче кореспондира изцяло с формата на настоящата публична изява и особеностите на канала, за която е пригодена тя. Изборът на една от най-големите онлайн медии за споделяне на информация YouTube за разпространение на настоящото видео-обръщение, демонстрира иновативност и съвременно мислене, но едновременно с това подчертава желанието на новия посланик да продължи политиката на досегашния, който подчертано скъсяваше дистанцията между себе си, институцията, която представляваше и широката общественост на страната-домакин. В този контекст, по-неформалният и балансирано-емоционален изказ се оказва и единственият възможен избор. Той реторически идентифицира представата за оратора с тази за „модерното” и „съвременното”, като дава сериозна заявка за обсега на бъдещата комуникация. Идеята за „промяната”, „новото”, „различното”, в контекста на социално-политическата обстановка, детерминирана преди началото на кампанията, е един от малкото възможни комуникационни модели, който би бил реторически ефективен за постигане на целите.

Елокуцио/стил на видеото:

          Както беше споменато и по-горе, независимо от характера на видео клипа, в текста към него преобладават сложни речеви форми, които в превод на български език не са най-подходящият избор. Бихме могли да отдадем съществуването им на пропуски при превода и на слаба предварителна подготовка, свързана със спецификите на българския език. Подобна слабост е неоснователна, тъй като проучването на аудиторията и максималното адаптиране на текста към нея е от изключителна важност за ефективността на публичната комуникация. Несъобразяването с Аристотеловия триъгълник, който повелява баланс в триединството „оратор-реч-аудитория” във всеки един момент и при всеки един елемент от публичната изява, води до дисбаланс на самата нея и това се отразява директно върху постигането на предварително поставените цели.

Наред с това, впечатление прави, че високата глаголна температура, характерна за този комуникативен жанр, в конкретната комуникационна ситуация, е сравнително слаба. Освен това, текстът е сравнително беден на сложни стилови елементи, както и сложни реторически фигури.

Ключови думи:

Подборът на изразни средства в рамките на текста, транслиран чрез видео клипа, очертава посоката, в която терминологично се позиционира публичната фигура и която ще се разгръща постепенно чрез отделните елементи. В тази връзка, биха могли да се обособят своеобразни „ключови думи”, които ще се превърнат в ключови думи за предстоящата политика на САЩ в България: човешките права и свободи, бизнес, сигурност, съдебна система, култура и история, българското изкуство и българската музика.

Някои основни изводи, свързани с видеото, разглеждано като самостоятелен текст:

Предвид краткия обем, в който трябва да бъде представена информацията, тя е конструирана по начин, който не е най-оптимален. Изборът на дедукция се оказва недостатъчен при оптимизиране на посланието. Сложните конструкции от аргументи, съдържащи поредица от подаргументи, прави изказът тромав и усложнява възприемането на посланието. Специфичният избор на разположение на отделните групи аргументи в текста, в това число и разположението на най-силните аргументи в средата на текста, разфокусира разбирането на основните политически послания в рамките на настоящото публично изказване. Разположението на емоционалните аргументи във финала на текста подменя основната функция, която подобна публична изява теоретично цели да изпълни – а именно – да достави нова информация на аудиторията. Рационалната информация или информацията „по същество”, която кореспондира с предварителните нагласи, които аудиторията има към оратора като изпълнител на определена обществена роля, бива своеобразно „замъглена” в поток от емоционална, лична и доста маргинална информация, свързана с личния живот на Марси Рийс. Подобен ораторски избор, свързан с конструкцията на публичното послание, би могъл да се обясни с линията на публично поведение, следвана от американските политици през последното десетилетие, както и с тази, която настоящият американски президент Барак Обама апробира като „печеливша” в последните четири години. Въпреки това, обаче, общественият и социално-политически контекст в България има други, по различни, по-прагматични изисквания по отношение на публичните личности и тяхното публично поведение. Рационалното говорене продължава да бъде водещият комуникационен модел, който се оказва „очакван” и съответно – изпълнението му – „ефективно” от комуникационна гледна точка. В потвърждение на това биха могли да се приведат десетките статии в печатни и онлайн издания, които се появяват след като настоящото видео-обръщение е публикувано в YouTube. Всяко едно от тях преразказва речта на Марси Рийс, като акцентът е не върху емоционалната страна от образа на новия посланик на САЩ, а е върху ключовите послания и политиките, подсказани сякаш „между другото” конкретно в тази първа публична изява.

В заключение може да се обобщи, че настоящата първа публична изява на новия посланик на САЩ в България – н. пр. Марси Рийс, е изградена изключително реторично. В рамките на изказа се съдържат най-важните за бъдещата й политика послания, но те са завоалирани измежду сложен, тромав, труден за възприемане и разфокусиран наратив – похват, който преднамерено и свободно позволява изключително широк диапазон на интерпретации и тълкувания и поставя множество въпроси, на които предстои да отговарят специалистите по външна политика и национална сигурност.

Видеото може да се види тук: http://www.youtube.com/watch?v=EJNIv4AUpJI 

Г-жа Обама и утопичният свят на американското семейство

Кампанията за Президент на САЩ е в разгара си и всекидневно политическите щабове на основните опоненти внасят нова серия аргументи към цялостния комуникационен дискурс. В този контекст, пламенната двадесет и пет минутна реч на първата дама – Мишел Обама, изнесена вчера пред публика и медии, се превръща в крайъгълен камък в политическата кампания на нейния съпруг.

Въпреки че в политическото говорене, подобна ситуация – първата дама да излиза в публична защита на своя съпруг, не е типична, за Мишел Обама тази изява е логическо продължение на поредица от насочени целеви актове. Тя е естествено продължение на една втора политическа линия, изграждана и поддържана внимателно от екипа на Президента още от началото на неговия мандат. През четирите години управление на нейния съпруг, образът на Първата дама беше много внимателно позициониран и изграждан стратегически, до степен в която днес той се употребява от екипа като свързващо звено в публичната представа и разположението на Президента и неговия народ. Нещо повече – в кампания, изградена върху тясната връзка между лидер и последователи, ролята на Съпругата на Обама е ключова.

В качеството си на своеобразен гарант за изпълнение на основното послание от политическото говорене на кандидата на Демократите, което може да се обобщи с простото: „Аз съм като вас, аз съм един от вас”, Мишел Обама очаквано застава пред аудиторията. Нейната публична роля на съпруга и майка е хиперексплицирана до степен съпруга и майка на народа, на избирателите. В този контекст, изказването й е изградено изцяло върху емоционални апели, върху идеята за емоционалното говорене на майката. Личните истории, свързани със семействата им – нейното и на Президента, разказите за ключови в емоционално отношение житейски моменти от тях, ненатрапчивото, но осезаемо присъствие на фигурите на двете им деца, споменаването на родителите им – нейния баща, неговата майка и баба, назоваването на Президента на малко име – всичко това разгръща поредица от аргументи, подредени в добре балансирано концентрично изложение. Всеки нов аргумент внася серия от тройни подаргументи, които добавят допълнителна сила към основното становище, интерпретирано горе-долу така: „Ние се нуждаем от вас, защото ние сме част от вас и само заедно можем да върнем силата и блясъка на американската нация”.

Речта цели да докосне избирателите. Да ги увери още веднъж в автентичността на политическото говорене на Барак Обама, да ги направи съпричастни, да им даде личен пример и да гарантира изпълнение на поеманите от него обещания. Тя, дошлата от обикновено семейство с болен баща, среща него – момчето от колежа, което има само един чифт обувки, влюбват се и създават семейство, въпреки, че в началото всичко, което имат е „любов и дългове към банката”. Въпреки това, с упорит труд и много вяра в семейните ценности и трудолюбието, те успяват да постигнат Американската мечта и тъй като дълбоко вярват, че човек е щастлив не когато има единствено за себе си, а когато споделя с другите и им помага и те да изживеят същата тази Американска мечта, се захващат с политика. Нещо повече – днес, с опита, придобит от четирите години управление, те вече знаят какво още трябва да се направи и всичко, от което имат нужда е търпението, подкрепата и помощта на нацията, за да могат, въпреки тежките времена и предизвикателствата, да помогнат на Америка да продължи да се развива като държава и нация. Така – ни повече, ни по-малко, речта се превръща във вербализация на развиващия се образ на Първата дама. Изцяло в стила на Опра, с характерните хиперболизации и силни смислови акценти, изградени върху оксиморонната двойка – „трудности – победа”, Мишел Обама разкрива себе си и се налага като гарант за изпълнението на политиката на мъжа си – политика направена от и за хората.

Утопично и идеалистично – така звучи бъдещето в речта на Мишел Обама. И въпреки, че рационалният превод на речта не би приел съществуването на подобно публично становище, то това е единственото възможно бъдеще в настоящия ролеви модел. Майката закрилница иска най-доброто за децата си и прави всичко единствено и само заради тях. И Президентът – бащата на народа, който ще се погрижи за всички членове от семейството и най-вече за онези, които имат нужда от това.

Дали обаче речта и цялостната позиция на Първата дама в рамките на президентската кампания на нейния съпруг, е съобразена с нагласите и очакванията на аудиторията днес, остава въпрос от изключителна важност. Защото докато преди четири години, своеобразният месиански модел предричаше победа, то към момента ситуацията налага доста по-различна посока на политическо говорене. Много повече конкретика и по-малко общи приказки. Защото по видяното до момента, емоциоанлността, щедро демонстрирана в настоящата кампания на Обама, е посока, която днес, за разлика от преди четири години, отвежда екипа в плаващите пясъци на нарастващия избирателен скептицизъм, от които изплуването се оказва все по-трудна задача. Залогът е огромен, а на обратната страна на монетата седи конкретният и ясен изказ на опонента, точните и не винаги удобни публично зададени въпроси, фактите, данните и огромната, невиждана от сто години насам безработица в САЩ.

Цялата реч на Мишел Обама, може да се види тук: http://www.youtube.com/watch?v=ZTPdKUA9Ipg

Да направим „малко PR” на Министъра

Поемам риска институционалните ни колеги да приемат лично, онова, което имам да кажа, но за някои неща ми е доста трудно да остана безучастна. Във вчерашния 24 часа открих това каренце. Разбира се, зачетох се, въпреки че по съдържанието не съм сигурна дали целта на написаното е била някой изобщо да го прочете...

Не искам да звуча грубо, затова снимах каренцето в доказателство на думите ми. И все пак – след като с невероятно усилие преминах през тези „не-съдържащи-информация” три абзаца, естествено си зададох няколко въпросчета свързани с това кой пише тези неща, кой ги одобрява и … кой се очаква да остане безкрайно доволен, след като ги прочете.

В опит все пак да си отговоря, реших да споделя тази пламенна реч, подписана с името и снимката (вероятно най-клишираната снимка на г-н Министъра, позиращ с недподписваща химикалка в ръка). Скромните ми претенции по реторика и писане на речи предполагат няколко буквално железни правила за писане на речи – обръщения.

На първо място стои целта. След като няколко пъти препрочетох този текст, продължавам да не мога да намеря по-голяма цел от това да се „пусне там нещо във вестника по повод откриването на ловния сезон”. Ама дали ловците трябва да го видят, дали ще им е интересно да го прочетат и въобще…какво искаме да им кажем и носим ли някакво реално съдържание с текста, това няма никакво значение. Или поне, не за автора на речта – с което се изчерпва покриването на второто правило в реториката -определянето на аудитория и генериране на послание, изцяло съобразено с нея. Третото – изборът на адекватен (отново, спрямо аудиторията и самото послание) канал, също в този контекст остава доста спорен…

Ако продължим с анализа, според това как „трябва” да се пише едно реторическо послание (каквото настоящият текст има претенции да бъде), трябва да си поговорим и за съдържанието му. В случая, извинете ме, но трите абзаца представляват абсолютен нонсенс, що се отнася до словослагане. Думи, свързани в изречения, които образуват три смислово неопределени абзаца… Или един текст, който просто трябва да се мъдри гордо до снимката на Министъра.

И така, на финал имаме – текст и снимка на Министъра, ето това очевидно е представата на някой за „малко PR” във вестника…

Спирам до тук, защото ако продължа, ще се окаже, че съм обърнала прекалено много внимание на нещо, което далеч не го заслужава и ще вземе да се окаже, че този безумен текст свършва определена работа, пък било то и с негативен оттенък.

PUSH-UP PR

Тази година PR кампаниите, шортлистнати на фестивала Cannes Lions 2012, определено ме впечатлиха. Моя коментар за тях, както и този на различни родни и международни PR специалисти, заедно с пълна селекция от наградени ентрита, ще можете да прочетете в броя на SIGNCAFE, който ще излезе през септември. Без да чакам да излезе броя, обаче, искам да споделя една от любимите ми кампании, отличени абсолютно заслужено със златен лъв, с оригинално заглавие - HEMA MEGA PUSH-UP BRA дело на холандската агенция DOOM&DICKSON Amsterdsm. Съвсем накратко, кампанията е следната: Екипът на марката сутиени HEMA пуска скандална фотосесия на един от push-up сутиените си, за лице на която е избран мъж. Акцентът е поставен върху това, че сутиенът е толкова добър, че дори и мъж може да изглежда с невероятен бюст единствено и само с помощта на сутиените на HEMA (Цялата кампания можете да видите тук: http://www.canneslions.com/work/2012/pr/entry.cfm?entryid=15514&award=99&order=0&direction=1).

Дръзка и в същото време изключително проста, тази кампания отговаря на задължителните две условия, които отличават наистина големите PR идеи от обикновените и посредственички такива. Смелостта и размахът на въображението пък са другото нещо, което винаги, ама винаги впечатлява – независимо дали нас, зрителите или тях – клиентите.

Уникална идея, насладете й се с удоволствие!

Българските приказки за маркетинга събрани в книга

Преди десетина дни излезе онлайн една от най-любопитните специализирани книги, които съм чела наскоро – „100 български маркетинг приказки”. С нескрита гордост ще споделя, че аз имах възможност да я прочета топла-топла предпремиерно и когато получих копие от нея, първото нещо, което си помислих, още преди да я отворя и зачета, беше доволното: „Ето, качествените български е-книги стават все по-вече и повече!”


Истинското ми удовлетворение, обаче, дойде веднага след като преминах с нетърпение през съдържанието и започнах да чета текстовете. Тази малка наглед книжка постепенно се разкри пред мен като един завършен пъзел от идеи, know-how и съвети, които практически я превръщат в изключително полезен наръчник по маркетинг. И тъй като определението „полезен наръчник” рискува да я заклейми, поставяйки я до дългата поредицата „скучновати” професионални книги, веднага бързам да добавя две-три думи за темите и стила, които я открояват.


Тематично, тя обхваща изключително широк спектър от маркетингови теми – от това какъв трябва да е маркетинг специалистът, с който да работим и как да си напишем успешен маркетингов план, през изключително любопитните (поне за мен) летален маркетинг, маркетинг от уста на уста, ambush marketing, вирусен и buzz marketing.


Това съдържателно разнообразие е поднесено по изключително свеж, приятелски и без съмнение – четивен стил, който провокира читателя да прочете и тази приказка, и следващата, и по-следващата, и така … до самия край на всичките й малко над двеста страници.


Не на последно място, е-книгата „100 български маркетинг приказки” сама по себе си се превръща в доказателство на една от тезите, изведени в нея, която гласи, че книгата и е-книгата могат да вървят ръка за ръка и ще бъде така, докато читателите имат потребност от това.


В този ред на мисли, пожелавам на авторите да успеят да реализират този свой проект и на хартиен носител, за да можем всички, които все пак обичаме да си подреждаме книжки на рафтовете в личните библиотеки, да имаме възможност добавим и това удоволствие към останалите, които „100 български маркетинг приказки” ни поднася!


Ако съм ви заинтригувала поне малко със съдържанието на „100 български маркетинг приказки”, можете да си я изтеглите напълно безплатно оттук: http://marketingprikazki.bg/

За PR агенциите, клиентите и хората

С нетърпение очаквах излизането на книгата на д-р Александър Христов „ПР Практика: Работа с агенция”, за да мога да споделя новината с вас. И тъй като имах възможността да я прочета още докато беше на PDF (за което много благодаря на автора), още ден след официалната премиера, мога да си споделя впечатлението от нея. Всъщност, ще споделя причините да инвестирате малка част от липсата си на свободно време с нея. А те са: подреденост, полезност, ефективност. С други думи подредеността в мислите на автора, която си личи съвсем ясно от написаното, се отразява пряко на полезността на информацията, описана в книгата. Това, на свой ред, естествено води до осмисляне на времето, прекарано с нея в ръка.

Далеч съм от мисълта да я преразказвам (но дори и да искам, не бих могла, с оглед на факта, че наръчниците са като речниците – ходи и ги преразказвай, да те видя!). Защото книгата на д-р Христов спокойно би могла да се определи като „наръчник”. И то не какъв да е, а наръчник за справяне в среда, която много често се описва с повдигане на рамене, клатене на глава и измърморване на полу-думите „мани-мани”. В книгата на д-р Христов, обаче, повдигане на рамене няма. Точно обратното – има точни и ясни съвети за подреждане на хаоса във взаимоотношенията между PR агенцията и нейните клиенти. А това я прави едно интересно и любопитно четиво дори и за професионалисти, усвоили до съвършенство изкуството на B2B общуването в контекста на комуникациите.

Малка нощна “приказка” за рекламата

През последния месец ми се налага да върша определени неща в интервала 3-5 часа през нощта и тъй като заниманията ми по това време изискват от мен поне да съм будна (!), често прибягвам до телевизора за забавление. Докато пиша това, обаче си давам сметка, че „телевизор” и „забавление” в контекста на този безумен часови пояс, са две думи, които в името на истинността, няма как да сложа в едно изречение. Програмата по това време е отчайваща, дори повторенията на предавания са малко. От екрана се лее само и единствено боза, но не каква да е, а пресечена – с дъх на латиноамерикански сапунки, подправена с турски сериали на око и гарнирана – тук-там с някой роден шедьовър. С две думи – цъкането по каналите през нощта е занимание, лишено от какъвто и да е смисъл – констатация, която едва ли би изненадала някого. 

Принципно, сама по себе си, не изненадва и мен. Това, обаче, което на фона на цялата тази кафеникаво-блудкава течност, успява почти всяка нощ да ме впечатли искрено, е наличието на рекламни блокове! Без майтап! Повторенията на безумни предавания биват накъсвани от реклами, които някой е програмирал, но още по-учудващо - друг е платил. И тези реклами никак не се свеждат до уникалното творение – телешопинга. През последните дни видях реклами на слънцезащитни кремове, напитки и какво ли още не. Все неща, които на мен и на останалите неколцина изтрещели зрители в този безумен час, ще ни бъдат от изключителна, неотложна и безкрайно необходима полза. Подозирам обаче, че шефовете на отделите, платили за рекламата на тези брандове, не са между гледащите телевизия през нощта, в противен случай няма да успея да намеря логично обяснение за това тяхно решение да похарчат никак не малък бюджет за поява в този „праймтайм”.

Всъщност, споделих тези мои среднощни телевизионни преживявания, защото винаги, ама винаги, като зрител, слушател и най-вече – потребител, съм се чудила кои са тези хора, които плащат за солидната доза безумия, които преминават през местата за реклама, независимо къде са ситуирани те. Защото, както казват старите хора, не е луд този, който яде баницата, а този който му я дава – народна мъдрост, която за съжаление явно важи в пълна сила за голяма част от родното рекламното програмиране. 

Цукерберг, Иво Илиев и българската следа във Фейсбук

Преди дни бяха раздадени и първите у нас награди за фейсбук страница. Интересни личности и брандове отнесоха статуетки за различни онлайн заслуги. След финала на церемонията, освен статуетките за наградените, за всички, които се интересуват професионалано от комуникации, остават поуките. Ето какви са моите пет:

1. У нас има ентусиасти, които са готови да правят разни неща, за да може целият сектор да върви напред. Тук е мястото да благодарим на организаторите (виж. Иво Илиев) за възможността да наблюдаваме как различни родни брандове мерят сили в най-посещаваната социална мрежа. Остава да си пожелаем още повече участници за следващия сезон на класацията, защото тук Пуховата сентенция „Колкото повече, толкова повече”, важи с пълна сила.
2. Блогърите са интересно и задружно племе, което заслужава сериозни адмирации. Независимо, че българите се славим с единашката си природа, родните блогъри показват, че „сговорна дружина планина повдига”, когато има наистина смислена идея, която да ги вдъхнови. 
3. Свидетели сме на много добре поддържани и модерирани страници във фейсбук, които доказват, че социалните мрежи не са място за споделяне единствено на снимки, направени пред огледалото на лъскава тоалетна в гъзарско заведение.
4. Има смисъл да се ровим в социалните мрежи. Има смисъл и да се сприятеляваме с марки. Така демонстрираме своята лоялност към тях, усещаме се съпричастни и поддържаме активна зона на комфорт. Пък и … току виж сме спечелили нещо допълнително в отговор на своята лоялност!
5. Във фейсбук има групи, чийто членове си помагат. И тук не говоря за BG-mama. Ако още не сте член на професионални групи, никога не е късно да поправите грешката. Когато влезете там, обаче, бъдете готови не само да взимате, но и да давате, колкото и банално да звучи на пръв поглед това.
   
   

Това са моите пет. След като влезете и разгледате сайта на класацията - http://bgfacebook.com/, със сигурност ще се сдобиете и със свои. Независимо какви са те, обаче, сигурна съм, че и вие ще подкрепите мнението, че шампионите се раждат в състезания, а не докато си седят кротко в хола на дивана. Не, че във второто има нещо лошо, но за съжаление от тази позиция всички сме шампиони, без да можем да го докажем J

Успех на класацията и във втория й сезон, който, както Иво обеща, ще стартира още тази есен!

Наздраве за Боб и за творческото безсилие на родните телевизии

Така се стекоха нещата, че през последните две седмици се превърнах в още по-сериозен теле-зрител. Резултатът – затвърдих собствените си наблюдения, свързани с тоталната липса на теми в най-рейтинговите родни новинарски и публицистични предавания. Отново!

Със сигурност, това мое откритие на дали ще изненада някого, но не мога да остана безучастна, когато от родните телевизии подценяват толкова грубо собственото ми зрителско търпение… Капката преля, когато чух „новината” за англичанина Боб, който излъчва от собственото си студио в село Долна Кремена сутрешно радио предаване, за ПОРЕДЕН път тази седмица – първо в сутрешния блок на Бтв, а после и като новина във всички новинарски емисии през деня...

Факт е, че когато научих за този журналист и неговото начинание за пръв път по БНТ преди около седмица, определено ми стана интересно. Когато обаче два дни по-късно чух същата „новина” за него и по Нова – степента на интереса ми рязко спадна. И когато това досадно дежа вю се появи и по Бтв с цяла седмица закъснение, определено емоциите ми навлязоха в червеникавия регистър.

Ако оставим „новината” за Боб настрана, практически темите, които централните емисии дъвчат и предъвкват във всичките си предавания през последните две седмици, се свеждат до… цели ДВЕ (!) - земетресението в Перник и забраната за тютюнопушенето на обществени места. Толкоз. Тук-таме материал за един или друг Боб рязко „освежава” потока от празнословене, което повтаря и преповтаря един и същ рефрен.

Съвсем естествено и без никакви претенции за каквото и да е, си задавам простичкия наглед въпрос - защо сме свидетели на подобна тематична бедност в медиите? Наистина ли в нашата страна нищо не се случва или просто хората, които седят зад производството на медийната продукция, нямат очи и уши за случващото се? Не ми се иска да задълбавам и в излишни теории на конспирацията, но дали пък липсата на тематично разнообразие не е целенасочен ход на някой зъл гений, луд фен на тезата, че информационно затъмнените хора се управляват по-лесно, а повторението е майка на затъпяването?

И въпреки, че след последното разсъждение някои биха отбелязали, че и аз започвам да ставам една истинска Долна Кремена, с радост искам да отбележа, че днес тематиката на скучния медиен поток „живна” с нова тема – взривовете в село Лозенец. И следвайки тенденцията на гореупоменатите наблюдения, хващам бас, че ударната й вълна ще се задържи във всички предавания на водещите телевизии (и не само) за повече от десет дни, разбира се - ако новината за някой астероид не пресече рязко пътя й. И тогава, нищо друго не ни остава в ролята на „драгия зрител”, освен да се заредим с търпение, да се настаним удобно на дивана пред телевизора и да си сипем едно питие за… здравето на Боб, разбира се! 

Къде е истината в медиите?

PR-ът, журналистите и въпросът за истината

 

По време на доста емоционалната дискусия, която се завихри вчера в рамките на шестия PR фестивал („PR следа и медийна среда”), в панела, в който участвахме заедно с доц. д-р Орлин Спасов и издателят на в-к „Република” Петьо Блъсков, стигнахме до някои интересни заключения. Разбира се, следвайки собствената си интерпретация по темата, ето как бих могла да обобщя основния „проблем-решение”, очертан в нея:

Доц. Спасов изнесе данни от проведено проучване между PR специалисти и журналисти, според което:

45% от запитаните PR специалисти паралелно работят и в полето на журналистиката;

79% от за питаните PR специалисти посочват, че в по-близкото или в по-далечното минало са работили като журналисти;

Над 50% от запитаните PR специалисти допускат, че биха могли да работят като журналисти;

Успоредно на това, ето как отговарят запитаните журналисти:

10.5% от журналистите заявяват, че работят и като журналисти;

22.5% от тях заявяват, че вече са се занимавали някога с PR;

66% от журналистите могат да си представят, че биха могли да работят като PR специалисти;

Или с други думи, резултатите от проучването показват силно размиване на границите между PR специалисти и журналисти – факт, който е резултат от различни процеси – социални, икономически, дори исторически – като се има предвид сравнително кратката история на PR у нас…

            Съществуващото размиване на границите, обаче, неминуемо довежда до известни проблеми. Всеки журналист, който си мисли, че може да стане PR специалист, само защото познава колегите си от медиите, неминуемо възприема PR професията и практикуващите я, по-скоро като занимаващи се с „нещо лесно, за което получават незаслужено много голямо възнаграждение”. От своя страна, тази изключително принизена представа за професията „Връзки с обществеността” неминуемо рефлектира върху размиване на границите между PR и рекламата, а това, в контекста на съвременните медии, определено представлява проблем. Възприемането на PR като „платени публикации”, карета или други текстове „по ценоразпис”, не само, че профанизира самата професия, но и пряко кореспондира със съдържанието на пресата у нас (която по време на панела г-н Блъсков нарече не без основание „кафява”) и която предвид застаряващото население на страната ни, си остава медията с най-високи нива на доверие.

Или с други думи – докато няма разграничение между PR и журналистика в рамките на практиката, няма да има и разграничения между PR и реклама, платените публикации ще доминират в медиите…и така по веригата, докато информацията достига до леля Мария, която приема една новина за истина, само защото я пише във вестника…

Решението? Колкото и банално да звучи, май пак отиваме на ниво правила. И морал. И колкото и всички да се борим почти непрекъснато за свободата си, явно в рамките на настоящия медиен контекст, установяване на ясни правила за интерпретация на истината, с която се борави, както в медиите, така и в PR, се оказва единственото възможно решение.

Липса на живот в речта на Президента на 6 май

Прост изказ, сковано представяне и липса на предварителна подготовка – с това накратко може да се определи речта на Президента Плевнелиев по повод Деня на храбростта – 6 Май.

Бегъл реторически анализ, извършен според класическите за публичното говорене пет елемента, резултат от триединството „оратор-реч-аудитория” – инвенцио, диспозицио, елокуцио, акцио и мемориа, показва доста слаби резултати по отношение на написаното/изказаното в неговата тържествена реч.

От съдържателна гледна точка, представената в речта информация е “постна”, изпълнена с клишета. Много вяла е информацията, предоставена, за да „маркира” задължителната необходимост от ретроспекция и споменаване на важни събития или места.

По отношение на разположението на факти в аргументативния материал на речта, то отново бихме могли да кажем, че техният подбор е доста схематичен. Изпрани са две двойки по два аргумента свързани с миналото и настоящото на армията, но подборът им не е логически обособен. Зад него личи известна неубедителност и опит за поддържане на „задължителни елементи”, който не е втъкан в тялото на текста, а фрагментарно ориентиран, на моменти – накъсан.

Що се отнася до стила на речта – както беше споменато и по-горе, той е суховат, беден откъм глаголи, а зад него личи опит за буквализъм, за спазване на изискванията, за стандартност. Наблюдава се висока степен на клишираност, силна е употребата на „очаквани” за аудоторията думи и изрази като „празнувам тържествено”, „светъл християнски празник”, „свеждаме глави”, „дълбока признателност”, „да отдадем заслужената почит”, „ ден за почит и преклонение пред славното минало”. Чрез тяхната употреба, аудиторията получава усещането за поватряемост, за протоколност, в известна степен – за дежа вю. Липсва искреност, липсват думи и изрази, които да подчертаят личната връзка на оратора (Президента) с речта, от което изключително силно си проличава и липсата на авторство.

Когато говорим за „авторство” и публични речи, цялостното представяне на речта във формат „четене” стои изключително неприемливо. Обемът на речта, липсата на факти, дати или имена, както и поводът, не позволяват четене от листче. Поглеждането към предварително изготвения материал е приемливо, но само на места – в началото на абзаца, при изреждане на места или точни събития, при цитиране на думи. Начинът, по който оратора изчете написаното, изключително честите поглеждания (свързани с почти всяка втора дума) – ту в речта, ту в аудиторията, водят единствено да заключение свързано с липсата на предварителна подготовка и отделяне на време за репетиции.

            В потвърждение на казаното по-горе, ето и оригиналния текст към самата реч:

Уважаема госпожо председател на Народното събрание,
Уважаеми господин министър-председател,
Уважаема госпожо вицепрезидент,
Уважаеми министри, народни представители, Ваше високопреосвещенство,
Уважаеми генерали и адмирали, офицери, сержанти и старшини,
Уважаеми гвардейци, войници, матроси,
Драги ветерани, кавалери на Ордена за храброст,
Драги военноинвалиди и военни от запаса и резерва,
Уважаеми гости,
Драги сънародници,

Днес, на 6 май, отдавайки почит на свети Великомъченик Георги Победоносец, празнуваме отново тържествено Деня на храбростта и Празника на Българската армия. Особено се вълнувам, че за пръв път заставам пред стегнатия строй на участващите в парада и пред всички вас в качеството си на върховен главнокомандващ на Въоръжените сили. 

На този светъл християнски празник всички ние се прекланяме пред нашите предци, защитили правото на българския народ за национално самоопределение, обединение и развитие.

Свеждаме глави в знак на дълбока признателност към хилядите достойни български воини, които записаха в нашата история безброй победоносни битки по бойните полета на няколко войни. 

В този ден трябва да си спомняме как блестящо бе защитен смелият акт на Съединението на българите при Гургулят, Сливница, Драгоман и Видин. Днешните поколения имат право да се гордеят с това, че българската войска е завоювала неувяхваща бойна слава при Люлебургаз, Чаталджа и Одрин в Балканската война, 100 години от която честваме тази година, при Дойран и Тутракан през Първата световна война. В последния период на Втората световна война с победите си при Крива паланка, Страцин, Драва и Мур Българската армия даде своя важен принос за победата на Антихитлеристката коалиция и допринесе за запазване на териториалната цялост на България. 

Свеждаме глави пред бойните светини, пред знамената на българската бойна слава, за да се преклоним пред паметта на хиляди наши сънародници, жертвали живота си за свободата, независимостта, обединението и възхода на България, поставили ги в защита, поставили ги и с цената на собствения си живот като най-висок и единствен приоритет. Да отдадем заслужена почит и на онези български воини, които, защитавайки името и честта на родината в мисии зад граница, дадоха здравето, а дори и живота си, изпълнявайки достойно своя дълг. Българският народ пази в своята историческа памет безчет подвизи и имена на герои. Хилядите войнишки паметници, възстановени и поддържани с всеотдайния труд на родолюбивото българско общество, изразяват нашата почит към храбрите български воини. Не сме забравили и паметниците, които се намират на територията на други държави. 

Нашият народ обича и уважава армията си, за което говори високото доверие, с което се ползват в обществото Въоръжените сили. Това се дължи най-вече на доблестния ежедневен труд, който полагат днешните български военнослужещи и цивилни служители. Когато са нужни навременни и ефективни действия за 
преодоляването на последствия от стихийни бедствия, аварии и катастрофи, както се случи при наводненията в Южна България тази година, военнослужещите са готови незабавно да се притекат на помощ на населението. 

Основен приоритет в дейността на Въоръжените сили си остава защитата на суверенитета и териториалната цялост на Република България. С удовлетворение можем да кажем, че армията изпълнява конституционните си и съюзнически задължения в колективната система за сигурност на НАТО и Европейския съюз. Чрез участие в различни по характер мисии и операции Въоръжените сили на Република България дават своя активен принос за отбраната и в подкрепа на международния мир и сигурност. Българските военнослужещи достойно, храбро и с чест изпълняват своите задължения на три континента. 

Уважаеми дами и господа, 

Бих искал от все сърце да благодарим на тези български мъже и жени в униформа за показния професионализъм, твърдост и всеотдайност, с които издигат авторитета на Родината по света. Днес е не само ден за почит и преклонение пред славното минало. На този ден сме длъжни да потвърдим, че нашите въоръжени сили и Българската армия изпълняват поставените им задачи въпреки трудностите. Длъжни сме с увереност да кажем, че вековната връзка между народ и армия е здрава и устойчива. 

Уважаеми генерали и адмирали, офицери, сержанти и старшини, войници и матроси, 

Още веднъж най-сърдечно ви приветствам с празника! Позволете ми от името на всички сънародници да ви пожелая много здраве, бодрост, трайни успехи и желязна твърдост при изпълнението на отговорните мисии по гарантирането на националната сигурност на нашето мило отечество и поетите съюзнически ангажименти. 

На добър час!