Най-големите митове за онлайн репутацията

Днешната тема е провокирана от мое скромно „проучване” в гугъл, по темата за онлайн имиджа и социалната репутация. След обстойно изчитане на намерените резултати на български език, останах меко казано шокирана от наличието на толкова много голям брой родни специалисти по онлайн имидж или репутация. Като оставя настрана това мое лично изумление, практически не броят, а качеството на експертизите, са нещото, в което определено съзрях интересен проблем. В голяма степен анализите и съветите гравитират около няколко точки, които повторени многократно от различни източници, определено биха могли съвсем успешно да заблудят някого нищо не подозиращ човек, че това да си имаш онлайн имидж си е фасулска работа, която всеки с кажи-речи сносен профил в една или повече социални мрежи, би могъл да си направи сам. Е, да де, но ако наистина ставаше толкова лесно, сигурна съм, че и вашият нюзфийд нямаше през последните дни да е задръстен с политически колажи, просто защото политиците щяха да са се погрижили за своята идеална онлайн репутация. И то – сами!

Ето още няколко от най-устойчивите митове, свързани с имиджовото онлайн позициониране:

Създаването и поддържането на профил в колкото се може повече социални мрежи е вероятно най-често повтаряният експертен „златен” съвет. И въпреки, че той е изграден върху истината, че търсачките обичат профилите в социалните мрежи и оптимизират ключовите думи, този инструмент никак не е достатъчен сам по себе си за поддържане на каквато и да е репутация. Той е само платформа, която обаче трябва да се пълни с качествено съдържание. Това всеки ден да публикуваш котенца в социалния си (не дай си Боже – корпоративен) профил, няма да добави стойност към името ви. Освен, ако не сте зоомагазин или ветеринарна клиника, разбира се.

Цялата ми публикация можете да прочетете тук.

Към Facebook страницата на PR@Festivals - мястото на най-добрите комуникационни кампании.

Когато имиджът и репутацията не са просто „кухи” думи

Едно мнение успя да се превърне в централна тема на разговори вече дни наред. Разбира се, причините това да се случи, се коренят в различни направления – от традиционния „глад” на медиите за какви ли не „чужбински” изказвания, през опита на някои хора да се възползват от възможност за малко публичност. Аспектът, обаче, на който аз искам да обърна внимание в рамките на същата тази тема, е визията на страната ни във Великобритания. Или по-точно - на факта, че щом едно конкретно мнение успява да провокира подобна лавина от коментари и в двете страни, то със сигурност става въпрос за негативен имидж и нестабилна репутация.

И така достигаме до въпроса с разликата между имиджа и репутацията – две понятия, които доста свободно се използват в общественото пространство, но чиято употреба далеч не винаги е съвсем правилна.

Объркването в употребата им възниква, в резултат на това, че ежедневно политици, медии и общественици използват думите “имидж” и “репутация” като синоними или взаимнозаменяеми. На практика, обаче, между тези две схващания има много сериозна и ясна разлика. Начинът, по който една марка изгражда позитивен имидж и този, по който развива силна репутация, представляват два различни и много специфични технологични процеса.

Нивото на клиентското внимание е разковничето при определяне на същностните разлики между тези две понятия.

Цялата ми публикация можете да прочетете тук. 

Размисли за „дрогиращата” функция на PR

PR специалистите -  ДИЛЪРИ! Но на какво?

„Аз се занимавам с PR!”- това е изречението, което вече години наред заявявам със солидна доза гордост, всеки път, когато някой непознат ме попита за професията ми. И точно заради тази „доза гордост” не мога да си позволя да не реагирам на написаното в електронното издание на в. Сега от Светослав Терзиев.

Вече няколко месеца изследвам връзката между PR и журналисти и то по-специално посоката й „журналисти – PR специалисти”. Това, което откривам, определено не ми харесва. Не знам къде се корени тази притаена, избликваща на моменти - откровена ненавист, но съм абсолютно убедена, че тя не е продуктивна за никой – както за едните, така и за другите.

            В този ред на мисли, за следващия брой на сп. SIGNCAFE събрах шест популярни лица на съвременната българска журналистика, които да говорят откровено за PR. Без да ви преразказвам какво казват те – в отговорите на всеки се съдържа сериозна доза горчивина към нас, специалистите по комуникации. „Защо?” – продължавам да питам с нескрита наивност аз. Какво толкова успяхме да им направим на журналистите за сравнително краткото съществуване на тази професия у нас, че да си навлечем „гнева Зевсов” в тяхно лице? С какво толкова ги обидихме или наранихме? Какво им взехме?
            Като оставим настрана емоциите, едно лично мое предположение позиционира тази „вражда” в полето на „неизказаните недоволства”. Като човек, който е играл доста време в „другия” отбор и който и днес често се опитва да влиза в обувките на журналиста, все повече с болка признавам, че тяхното недоволство не е без абсолютно основание, въпреки, че определено е много преекспонирано. Какво искам да кажа с това.

Българският PR е много млад и има много път да извърви, за да стигне нивото на братчетата и сестричетата си от Западна Европа или САЩ. Това становище важи с еднаква сила, както за публичното поведение на самите PR специалисти, така и за начина, по който клиентите ни или широката общественост гледа на нас. Има някои неща, обаче, които всеки един PR специалист трябва да направи, за да може по-бързо да преминем през „дните на тийнейджърството” на тази професия, и скоро да дойде моментът, в който няма да се налага да обясняваме с какво точно се занимаваме – че не висим по кафенетата по цял ден и по партита – цяла нощ, например. Не правим „пропаганда” и не сме „дилъри” – както, обидно за мен, журналистът от в. Сега е определил дейността ни.

1. Крайно време е PR специалистите у нас да бъдат – освен заведени в общ регистър, и приканени да подпишат единен Етичен кодекс на PR специалиста. Комисията по етика на БДВО вече е готова с подобен кодекс, остава на професионалната съвест на всички нас, да се включим активно към него, ако не ни харесва написаното – да го коригираме и на финала - да го подпишем и да следваме основните му принципи. Без да има значение кой на какво е член, на кого е приятел или с кои клиенти работи. PR специалистите, които познавам аз, не са неетични хора, затова съм абсолютно убедена, че единственото, което трябва да направим е – да манифестираме етиката си публично, да устояваме имиджа на PR професията и нейните принципи. Защото само така ще можем официално да се защитим от подобни грозни нападки.

2. Да престанем да си мълчим всеки път, когато някой ни обиди без основание в посока - от външния ни вид, до начина, по който работим. Не само „пиарките” са руси и не всички "пиарки" са руси! И какво, за Бога, тук значи някаква коса?! Това, че повечето от нас се стараят да изглеждат добре (независимо от цвета на косата) – не е порок. Ние не можем да си позволим да ходим „5 за 4”, както – извинете ме, но доста от журналистите си позволяват да ходят, защото колкото и да не ни харесва, у нас „по дрехите посрещат, а по ума изпращат” и ако ние не изглеждаме адекватно спрямо средата няма как да убедим клиента ни, че (1) трябва да ни стане клиент, (2) че ние наистина знаем какво правим и (3) че той трябва да ни слуша безрезервно. Така че… стига вече глупости, нека се „озъбим”, както само ние си можем. Аман от тази публична дипломация. Ето докъде сме се докарали с нея.

3. „Пиарка  е модерното име на секретарка” – ето това, като го чуя, направо се изприщвам. И то не заради друго, а заради това, че за длъжността „секретар” не се изисква висше образование (в повечето случаи). Обратно на това, повечето от известните PR специалисти у нас, са много квалифицирани. Имаме повече от едно образование, учим непрекъснато различни неща, доста от практиците се занимават и с академична дейност и съвсем не е странно за хора на по 30, 40 или 50 години да се записват на нови и нови курсове за преквалификация. Това никак не е секретарско. Факт е, че всяко стадо си има мърша, но нека престанем да позволяваме обобщения на базата на „мършата”. Това, че на някоя „пиарка” не й е било ден, никак не значи, че всички PR специалисти са арогантни, надменни или…какви ли не други епитети, които сме чували по наш адрес, защото ако наистина беше така, ние никога нямаше да имаме българин, председател на IPRA, българи в международни PR журита на изключително реномирани PR фестивали и българи – поканени за мениджъри на световни PR агенции.

И въпреки, че всичко по-горе може да прозвучи прекалено „бунтовническо” за някои и никак „не – пиарско” за други, колкото по-скоро осъзнаем, че българските PR специалисти имат остра нужда от PR, толкова по-скоро ще отрежем жлъчните езици на някои журналисти, които просто се събуждат „на криво” и си позволяват да си го изкарат на нас. И всичко това, без изобщо да говорим аз пари и възнаграждения – защото това вече е съвсем отделна работа, материал за съвсем отделни размишления.