сряда, 15 февруари 2012 г.

Александър Авджиев: In Memoriam


Спомен за Сашо


Искам да разкажа как аз познавах Сашо и сякаш буца е заседнала в гърлото ми. Защото за мен, независимо, че от вчера вече го няма, той ще си остане човекът, който ме научи на телевизия. Човекът, който в продължение на няколко години ми показваше кое е правилно и кое не в журналистиката. Човекът, от когото бликаха добри идеи една след друга. Човекът, който беше надраснал в десетки пъти и телевизията, в която работеше и дори – времето, в което живееше. Учителят, който винаги ще остане жив.
Запознах се с Александър Авджиев, когато от университета отидох на стаж в БНТ през пролетта на 2005-та. Въведоха ме директно в кабинета му, защото той беше от малкото големи журналисти, които с готовност обучаваха „зайци”. Не гледаше на студентите като на „напаст”, а като на млади хора с необременен мозък, които не подозират какви добри идеи могат да дават. Беше готов да инвестира време и нерви в това да ги (ни) обучава, да им (ни) обяснява и да отговаря на често „безумни” въпроси.
Трудно си спомням първото впечатление, което ми е направил, защото спомените ми от Сашо, особено в момента, прескачат един през друг в съзнанието ми.
Спомням си, обаче, неговото особено чувство за хумор. На моменти граничещо с циничността, но безкрайно точно и на място. Поучително, отрезвяващо, порастващо. По английски болезнено откровено, но и много мъдро.
Спомням си свободолюбивия му житейски маниер, откритостта и лекотата, с която общуваше с всички, без да демонстрира и капка звездност. А той беше звезда.
Спомням си широтата на въображението му. Онази неповторима способност да „разнищи” дадена обикновена на глед тема, прекарвайки я през най-неочакваната призма. С лекота превръщаше злободневните и банални теми от вестниците в преживявания. Дълбоко вярвам, че и за останалите от екипа на „Навигатор”, всяка сряда беше преживяване. Беше събитие, което те кара да ходиш с кеф на работа.
Спомням си всяка летучка (така им викат на оперативките в БНТ) в понеделник сутрин, на която той очакваше да чуе нашите, на всеки един от екипа, нови предложения за теми. Тези оперативки бяха не просто работни срещи. Те бяха лекции. Бяха гигантска школа по познания за живота. По познания по професионализъм. Неподправени, истински и емоционални.
Спомням си го как седи в кабинета си на седмия етаж в БНТ с качени на бюрото крака и с пълен пепелник пред него. Позата му беше толкова естествена, толкова истински „Сашова”, че на никого не му правеше впечатление как точно седи той. Всички просто го слушахме, а той винаги имаше какво ново да ни каже.
Спомням си го, когато се приготвяше за ефир. С грима, който му поставяха, той влизаше веки път в нова роля. Обличаше костюма и ставаше друг човек. Но, човек също толкова интересен и дълбок, колкото и другия, нашия си, Сашо – този с дънките и с белите маратонки.
Спомням си го след ефир, как пуши в коридора. Винаги, когато беше доволен, си личеше. Когато не беше – също.
Той беше перфекционист, но за него съвършенството не беше самоцел. Знаеше пределно ясно какво точно иска от всеки един в екипа и винаги успяваше да ни обясни какво си представя. За да го постигнем заедно.
Въпреки, че беше звезда, той дълбоко вярваше в екипната работа. Имаше невероятна преценка за всеки един от нас и за възможностите ни. Успяваше винаги да измъкне най-доброто от нас. Ей така – без дори да се усетим.
Спомням си колко силен и сплотен екип бяхме. Колко много се забавлявахме и много работихме. Колко много аз лично научих и от Олег Ковачев, Ангел Шойлев и Роси Анчева, и от всеки един от гостите на Сашо в „Навигатор” всяка сряда в продължение на няколко години…
Никога няма да забравя огромното доверие, което ми гласува и заради него едва на двайсет и няколко, аз успях да направя толкова много неща. Той забеляза блясъка в очите ми и желанието ми за работа и не го попари – така, както биха направили много други.
Никога няма да забравя и работата по предаването „Зала N3” – друг идеен проект на Сашо. Отново - без да диша във врата на никой, той изискваше от нас резултати. А ние не можехме да си позволим да не ги постигнем.
Няма да забравя и как ми се кара и дори ме глоби, когато играх в телевизионно предаване по друга телевизия. Няма да забравя и думите му – той настояваше всеки един от нас да поддържа високо публично ниво и не му беше приятно да се „излагаме” така…. Сега се усмихвам на ум, но тогава наистина критиките му кънтяха в съзнанието ми дълго време.
Няма да забравя и какъв текст ми беше написал в един от синхроните, които имах за „Навигатор”… за да влезем в „Господари на ефира”. Нарочно. Оказа се прав – наистина влязохме там. И после много се смяхме. Защото той ни показа силата на това да контролираш нещата.
Мога да продължа много дълго да споделям спомени за него. Ще спра обаче дотук. Защото никой разказан спомен не може да се сравни с възможността да го познаваш.
Благодаря ти, Сашо! Благодаря, че имах възможността да те познавам!

Menu(Do not Edit here)

Follow by Email

Slider(Do not Edit Here!)