Поемам риска институционалните ни колеги да приемат лично,
онова, което имам да кажа, но за някои неща ми е доста трудно да остана безучастна.
Във вчерашния 24 часа открих това каренце. Разбира се, зачетох се, въпреки че
по съдържанието не съм сигурна дали целта на написаното е била някой изобщо да го
прочете...
Не искам да звуча грубо, затова снимах каренцето в
доказателство на думите ми. И все пак – след като с невероятно усилие преминах
през тези „не-съдържащи-информация” три абзаца, естествено си зададох няколко
въпросчета свързани с това кой пише тези неща, кой ги одобрява и … кой се
очаква да остане безкрайно доволен, след като ги прочете.
В опит все пак да си отговоря, реших да споделя тази
пламенна реч, подписана с името и снимката (вероятно най-клишираната снимка на г-н Министъра, позиращ с недподписваща химикалка в ръка). Скромните ми
претенции по реторика и писане на речи предполагат няколко буквално железни
правила за писане на речи – обръщения.
На първо място стои целта. След като няколко пъти
препрочетох този текст, продължавам да не мога да намеря по-голяма цел от това
да се „пусне там нещо във вестника по повод откриването на ловния сезон”. Ама
дали ловците трябва да го видят, дали ще им е интересно да го прочетат и
въобще…какво искаме да им кажем и носим ли някакво реално съдържание с текста,
това няма никакво значение. Или поне, не за автора на речта – с което се
изчерпва покриването на второто правило в реториката -определянето на аудитория
и генериране на послание, изцяло съобразено с нея. Третото – изборът на
адекватен (отново, спрямо аудиторията и самото послание) канал, също в този
контекст остава доста спорен…
Ако продължим с анализа, според това как „трябва” да се
пише едно реторическо послание (каквото настоящият текст има претенции да бъде),
трябва да си поговорим и за съдържанието му. В случая, извинете ме, но трите
абзаца представляват абсолютен нонсенс, що се отнася до словослагане. Думи,
свързани в изречения, които образуват три смислово неопределени абзаца… Или
един текст, който просто трябва да се мъдри гордо до снимката на Министъра.
И така, на финал имаме – текст и снимка на Министъра, ето
това очевидно е представата на някой за „малко PR” във вестника…
Спирам до тук, защото ако продължа, ще се окаже, че съм
обърнала прекалено много внимание на нещо, което далеч не го заслужава и ще
вземе да се окаже, че този безумен текст свършва определена работа, пък било то
и с негативен оттенък.
