четвъртък, 1 март 2012 г.

Размисли за „дрогиращата” функция на PR


PR специалистите -  ДИЛЪРИ! Но на какво?



„Аз се занимавам с PR!”- това е изречението, което вече години наред заявявам със солидна доза гордост, всеки път, когато някой непознат ме попита за професията ми. И точно заради тази „доза гордост” не мога да си позволя да не реагирам на написаното в електронното издание на в. Сега от Светослав Терзиев.
Вече няколко месеца изследвам връзката между PR и журналисти и то по-специално посоката й „журналисти – PR специалисти”. Това, което откривам, определено не ми харесва. Не знам къде се корени тази притаена, избликваща на моменти - откровена ненавист, но съм абсолютно убедена, че тя не е продуктивна за никой – както за едните, така и за другите.
            В този ред на мисли, за следващия брой на сп. SIGNCAFE събрах шест популярни лица на съвременната българска журналистика, които да говорят откровено за PR. Без да ви преразказвам какво казват те – в отговорите на всеки се съдържа сериозна доза горчивина към нас, специалистите по комуникации. „Защо?” – продължавам да питам с нескрита наивност аз. Какво толкова успяхме да им направим на журналистите за сравнително краткото съществуване на тази професия у нас, че да си навлечем „гнева Зевсов” в тяхно лице? С какво толкова ги обидихме или наранихме? Какво им взехме?
            Като оставим настрана емоциите, едно лично мое предположение позиционира тази „вражда” в полето на „неизказаните недоволства”. Като човек, който е играл доста време в „другия” отбор и който и днес често се опитва да влиза в обувките на журналиста, все повече с болка признавам, че тяхното недоволство не е без абсолютно основание, въпреки, че определено е много преекспонирано. Какво искам да кажа с това.
Българският PR е много млад и има много път да извърви, за да стигне нивото на братчетата и сестричетата си от Западна Европа или САЩ. Това становище важи с еднаква сила, както за публичното поведение на самите PR специалисти, така и за начина, по който клиентите ни или широката общественост гледа на нас. Има някои неща, обаче, които всеки един PR специалист трябва да направи, за да може по-бързо да преминем през „дните на тийнейджърството” на тази професия, и скоро да дойде моментът, в който няма да се налага да обясняваме с какво точно се занимаваме – че не висим по кафенетата по цял ден и по партита – цяла нощ, например. Не правим „пропаганда” и не сме „дилъри” – както, обидно за мен, журналистът от в. Сега е определил дейността ни.

1. Крайно време е PR специалистите у нас да бъдат – освен заведени в общ регистър, и приканени да подпишат единен Етичен кодекс на PR специалиста. Комисията по етика на БДВО вече е готова с подобен кодекс, остава на професионалната съвест на всички нас, да се включим активно към него, ако не ни харесва написаното – да го коригираме и на финала - да го подпишем и да следваме основните му принципи. Без да има значение кой на какво е член, на кого е приятел или с кои клиенти работи. PR специалистите, които познавам аз, не са неетични хора, затова съм абсолютно убедена, че единственото, което трябва да направим е – да манифестираме етиката си публично, да устояваме имиджа на PR професията и нейните принципи. Защото само така ще можем официално да се защитим от подобни грозни нападки.

2. Да престанем да си мълчим всеки път, когато някой ни обиди без основание в посока - от външния ни вид, до начина, по който работим. Не само „пиарките” са руси и не всички "пиарки" са руси! И какво, за Бога, тук значи някаква коса?! Това, че повечето от нас се стараят да изглеждат добре (независимо от цвета на косата) – не е порок. Ние не можем да си позволим да ходим „5 за 4”, както – извинете ме, но доста от журналистите си позволяват да ходят, защото колкото и да не ни харесва, у нас „по дрехите посрещат, а по ума изпращат” и ако ние не изглеждаме адекватно спрямо средата няма как да убедим клиента ни, че (1) трябва да ни стане клиент, (2) че ние наистина знаем какво правим и (3) че той трябва да ни слуша безрезервно. Така че… стига вече глупости, нека се „озъбим”, както само ние си можем. Аман от тази публична дипломация. Ето докъде сме се докарали с нея.

3. „Пиарка  е модерното име на секретарка” – ето това, като го чуя, направо се изприщвам. И то не заради друго, а заради това, че за длъжността „секретар” не се изисква висше образование (в повечето случаи). Обратно на това, повечето от известните PR специалисти у нас, са много квалифицирани. Имаме повече от едно образование, учим непрекъснато различни неща, доста от практиците се занимават и с академична дейност и съвсем не е странно за хора на по 30, 40 или 50 години да се записват на нови и нови курсове за преквалификация. Това никак не е секретарско. Факт е, че всяко стадо си има мърша, но нека престанем да позволяваме обобщения на базата на „мършата”. Това, че на някоя „пиарка” не й е било ден, никак не значи, че всички PR специалисти са арогантни, надменни или…какви ли не други епитети, които сме чували по наш адрес, защото ако наистина беше така, ние никога нямаше да имаме българин, председател на IPRA, българи в международни PR журита на изключително реномирани PR фестивали и българи – поканени за мениджъри на световни PR агенции.

И въпреки, че всичко по-горе може да прозвучи прекалено „бунтовническо” за някои и никак „не – пиарско” за други, колкото по-скоро осъзнаем, че българските PR специалисти имат остра нужда от PR, толкова по-скоро ще отрежем жлъчните езици на някои журналисти, които просто се събуждат „на криво” и си позволяват да си го изкарат на нас. И всичко това, без изобщо да говорим аз пари и възнаграждения – защото това вече е съвсем отделна работа, материал за съвсем отделни размишления.


Menu(Do not Edit here)

Follow by Email

Slider(Do not Edit Here!)