Наздраве за Боб и за творческото безсилие на родните телевизии

Така се стекоха нещата, че през последните две седмици се превърнах в още по-сериозен теле-зрител. Резултатът – затвърдих собствените си наблюдения, свързани с тоталната липса на теми в най-рейтинговите родни новинарски и публицистични предавания. Отново!

Със сигурност, това мое откритие на дали ще изненада някого, но не мога да остана безучастна, когато от родните телевизии подценяват толкова грубо собственото ми зрителско търпение… Капката преля, когато чух „новината” за англичанина Боб, който излъчва от собственото си студио в село Долна Кремена сутрешно радио предаване, за ПОРЕДЕН път тази седмица – първо в сутрешния блок на Бтв, а после и като новина във всички новинарски емисии през деня...

Факт е, че когато научих за този журналист и неговото начинание за пръв път по БНТ преди около седмица, определено ми стана интересно. Когато обаче два дни по-късно чух същата „новина” за него и по Нова – степента на интереса ми рязко спадна. И когато това досадно дежа вю се появи и по Бтв с цяла седмица закъснение, определено емоциите ми навлязоха в червеникавия регистър.

Ако оставим „новината” за Боб настрана, практически темите, които централните емисии дъвчат и предъвкват във всичките си предавания през последните две седмици, се свеждат до… цели ДВЕ (!) - земетресението в Перник и забраната за тютюнопушенето на обществени места. Толкоз. Тук-таме материал за един или друг Боб рязко „освежава” потока от празнословене, което повтаря и преповтаря един и същ рефрен.

Съвсем естествено и без никакви претенции за каквото и да е, си задавам простичкия наглед въпрос - защо сме свидетели на подобна тематична бедност в медиите? Наистина ли в нашата страна нищо не се случва или просто хората, които седят зад производството на медийната продукция, нямат очи и уши за случващото се? Не ми се иска да задълбавам и в излишни теории на конспирацията, но дали пък липсата на тематично разнообразие не е целенасочен ход на някой зъл гений, луд фен на тезата, че информационно затъмнените хора се управляват по-лесно, а повторението е майка на затъпяването?

И въпреки, че след последното разсъждение някои биха отбелязали, че и аз започвам да ставам една истинска Долна Кремена, с радост искам да отбележа, че днес тематиката на скучния медиен поток „живна” с нова тема – взривовете в село Лозенец. И следвайки тенденцията на гореупоменатите наблюдения, хващам бас, че ударната й вълна ще се задържи във всички предавания на водещите телевизии (и не само) за повече от десет дни, разбира се - ако новината за някой астероид не пресече рязко пътя й. И тогава, нищо друго не ни остава в ролята на „драгия зрител”, освен да се заредим с търпение, да се настаним удобно на дивана пред телевизора и да си сипем едно питие за… здравето на Боб, разбира се! 

Къде е истината в медиите?

PR-ът, журналистите и въпросът за истината

 

По време на доста емоционалната дискусия, която се завихри вчера в рамките на шестия PR фестивал („PR следа и медийна среда”), в панела, в който участвахме заедно с доц. д-р Орлин Спасов и издателят на в-к „Република” Петьо Блъсков, стигнахме до някои интересни заключения. Разбира се, следвайки собствената си интерпретация по темата, ето как бих могла да обобщя основния „проблем-решение”, очертан в нея:

Доц. Спасов изнесе данни от проведено проучване между PR специалисти и журналисти, според което:

45% от запитаните PR специалисти паралелно работят и в полето на журналистиката;

79% от за питаните PR специалисти посочват, че в по-близкото или в по-далечното минало са работили като журналисти;

Над 50% от запитаните PR специалисти допускат, че биха могли да работят като журналисти;

Успоредно на това, ето как отговарят запитаните журналисти:

10.5% от журналистите заявяват, че работят и като журналисти;

22.5% от тях заявяват, че вече са се занимавали някога с PR;

66% от журналистите могат да си представят, че биха могли да работят като PR специалисти;

Или с други думи, резултатите от проучването показват силно размиване на границите между PR специалисти и журналисти – факт, който е резултат от различни процеси – социални, икономически, дори исторически – като се има предвид сравнително кратката история на PR у нас…

            Съществуващото размиване на границите, обаче, неминуемо довежда до известни проблеми. Всеки журналист, който си мисли, че може да стане PR специалист, само защото познава колегите си от медиите, неминуемо възприема PR професията и практикуващите я, по-скоро като занимаващи се с „нещо лесно, за което получават незаслужено много голямо възнаграждение”. От своя страна, тази изключително принизена представа за професията „Връзки с обществеността” неминуемо рефлектира върху размиване на границите между PR и рекламата, а това, в контекста на съвременните медии, определено представлява проблем. Възприемането на PR като „платени публикации”, карета или други текстове „по ценоразпис”, не само, че профанизира самата професия, но и пряко кореспондира със съдържанието на пресата у нас (която по време на панела г-н Блъсков нарече не без основание „кафява”) и която предвид застаряващото население на страната ни, си остава медията с най-високи нива на доверие.

Или с други думи – докато няма разграничение между PR и журналистика в рамките на практиката, няма да има и разграничения между PR и реклама, платените публикации ще доминират в медиите…и така по веригата, докато информацията достига до леля Мария, която приема една новина за истина, само защото я пише във вестника…

Решението? Колкото и банално да звучи, май пак отиваме на ниво правила. И морал. И колкото и всички да се борим почти непрекъснато за свободата си, явно в рамките на настоящия медиен контекст, установяване на ясни правила за интерпретация на истината, с която се борави, както в медиите, така и в PR, се оказва единственото възможно решение.

Размисли за „дрогиращата” функция на PR

PR специалистите -  ДИЛЪРИ! Но на какво?

„Аз се занимавам с PR!”- това е изречението, което вече години наред заявявам със солидна доза гордост, всеки път, когато някой непознат ме попита за професията ми. И точно заради тази „доза гордост” не мога да си позволя да не реагирам на написаното в електронното издание на в. Сега от Светослав Терзиев.

Вече няколко месеца изследвам връзката между PR и журналисти и то по-специално посоката й „журналисти – PR специалисти”. Това, което откривам, определено не ми харесва. Не знам къде се корени тази притаена, избликваща на моменти - откровена ненавист, но съм абсолютно убедена, че тя не е продуктивна за никой – както за едните, така и за другите.

            В този ред на мисли, за следващия брой на сп. SIGNCAFE събрах шест популярни лица на съвременната българска журналистика, които да говорят откровено за PR. Без да ви преразказвам какво казват те – в отговорите на всеки се съдържа сериозна доза горчивина към нас, специалистите по комуникации. „Защо?” – продължавам да питам с нескрита наивност аз. Какво толкова успяхме да им направим на журналистите за сравнително краткото съществуване на тази професия у нас, че да си навлечем „гнева Зевсов” в тяхно лице? С какво толкова ги обидихме или наранихме? Какво им взехме?
            Като оставим настрана емоциите, едно лично мое предположение позиционира тази „вражда” в полето на „неизказаните недоволства”. Като човек, който е играл доста време в „другия” отбор и който и днес често се опитва да влиза в обувките на журналиста, все повече с болка признавам, че тяхното недоволство не е без абсолютно основание, въпреки, че определено е много преекспонирано. Какво искам да кажа с това.

Българският PR е много млад и има много път да извърви, за да стигне нивото на братчетата и сестричетата си от Западна Европа или САЩ. Това становище важи с еднаква сила, както за публичното поведение на самите PR специалисти, така и за начина, по който клиентите ни или широката общественост гледа на нас. Има някои неща, обаче, които всеки един PR специалист трябва да направи, за да може по-бързо да преминем през „дните на тийнейджърството” на тази професия, и скоро да дойде моментът, в който няма да се налага да обясняваме с какво точно се занимаваме – че не висим по кафенетата по цял ден и по партита – цяла нощ, например. Не правим „пропаганда” и не сме „дилъри” – както, обидно за мен, журналистът от в. Сега е определил дейността ни.

1. Крайно време е PR специалистите у нас да бъдат – освен заведени в общ регистър, и приканени да подпишат единен Етичен кодекс на PR специалиста. Комисията по етика на БДВО вече е готова с подобен кодекс, остава на професионалната съвест на всички нас, да се включим активно към него, ако не ни харесва написаното – да го коригираме и на финала - да го подпишем и да следваме основните му принципи. Без да има значение кой на какво е член, на кого е приятел или с кои клиенти работи. PR специалистите, които познавам аз, не са неетични хора, затова съм абсолютно убедена, че единственото, което трябва да направим е – да манифестираме етиката си публично, да устояваме имиджа на PR професията и нейните принципи. Защото само така ще можем официално да се защитим от подобни грозни нападки.

2. Да престанем да си мълчим всеки път, когато някой ни обиди без основание в посока - от външния ни вид, до начина, по който работим. Не само „пиарките” са руси и не всички "пиарки" са руси! И какво, за Бога, тук значи някаква коса?! Това, че повечето от нас се стараят да изглеждат добре (независимо от цвета на косата) – не е порок. Ние не можем да си позволим да ходим „5 за 4”, както – извинете ме, но доста от журналистите си позволяват да ходят, защото колкото и да не ни харесва, у нас „по дрехите посрещат, а по ума изпращат” и ако ние не изглеждаме адекватно спрямо средата няма как да убедим клиента ни, че (1) трябва да ни стане клиент, (2) че ние наистина знаем какво правим и (3) че той трябва да ни слуша безрезервно. Така че… стига вече глупости, нека се „озъбим”, както само ние си можем. Аман от тази публична дипломация. Ето докъде сме се докарали с нея.

3. „Пиарка  е модерното име на секретарка” – ето това, като го чуя, направо се изприщвам. И то не заради друго, а заради това, че за длъжността „секретар” не се изисква висше образование (в повечето случаи). Обратно на това, повечето от известните PR специалисти у нас, са много квалифицирани. Имаме повече от едно образование, учим непрекъснато различни неща, доста от практиците се занимават и с академична дейност и съвсем не е странно за хора на по 30, 40 или 50 години да се записват на нови и нови курсове за преквалификация. Това никак не е секретарско. Факт е, че всяко стадо си има мърша, но нека престанем да позволяваме обобщения на базата на „мършата”. Това, че на някоя „пиарка” не й е било ден, никак не значи, че всички PR специалисти са арогантни, надменни или…какви ли не други епитети, които сме чували по наш адрес, защото ако наистина беше така, ние никога нямаше да имаме българин, председател на IPRA, българи в международни PR журита на изключително реномирани PR фестивали и българи – поканени за мениджъри на световни PR агенции.

И въпреки, че всичко по-горе може да прозвучи прекалено „бунтовническо” за някои и никак „не – пиарско” за други, колкото по-скоро осъзнаем, че българските PR специалисти имат остра нужда от PR, толкова по-скоро ще отрежем жлъчните езици на някои журналисти, които просто се събуждат „на криво” и си позволяват да си го изкарат на нас. И всичко това, без изобщо да говорим аз пари и възнаграждения – защото това вече е съвсем отделна работа, материал за съвсем отделни размишления.

Цената на свободното слово

Българското „свободно слово” струва жълти стотинки

Гост-автор: Веселин Стаменов

Весо е издател на няколко печатни издания у нас. Стои и зад реализацията на два от най-успешните в момента регионални таблоида – “ТОП Преса” и „Градът” (излизат в Югозападна България). Автор е на седем книги, две от които – касови за 2009-та.

Време е в малкото свободни и чисти, от към корист и комерсиализъм, места за творческа изява, да излезе на бял свят реалната стойност на българското слово. Няма значение под каква форма то се лее пред нашето съзнание, въпросът е с каква чистота е, с какви примеси е и изцяло какво е неговото качество.

Замисляли ли сте се някога как се издържат медиите в България? Хей така, на ужким, как се издържа четиридесет членен екип, как се плащат луксозни офиси в центъра на София, как изобщо главният редактор на медийния официоз живее като истински олигарх, издържан уж от тиража, читателите и смешно свития рекламен пазар.

Много хора, предимно потребители на медийната “стока”, си мислят, че всъщност на този пазар конвертируемото в него е словото. Не, истината за извадената на тезгяха “стока” е свободата. Тази свобода, която уж преди 21 години извоювахме с кървав преход и нежна революция. Уви, методите са се променили, но не и статуквото. Да, в България няма свобода на словото. Има свобода на наложеното слово. Това слово, което се купува с милиони левове информационно обслужване от министерствата, това слово, което се купува с пране на пари от фалирали медии, това слово, което властта налага, за да й се угодничи. И ако някой си мисли, че има свобода на словото и израза в България, ще му кажа: “Да, има го и по цената от жълтите стотинки ще го познаете!”

Скрито зад евтината прозорлива клюка, скрито зад шеметното поднасяне на един стандартен факт, свободата на словото в България в момента идва от жълтите страници. Прокарано тихомълком, за да не те смачка огромната цензурираща машина, чистото слово успява да намери пътя към малкото останали – търсещи го.  Виждащият ще го види, в това усилено вярвам и се боря. Другото просто е чист медиен театър, наложен от хора, за които трудът е просто дело на други, а те са родени само да поемат лаврите.

За това не се изненадвайте, когато прочетете някъде до някое лого “коректният вестник” например. Не се съмнявайте, този вестник не ви лъже, той наистина е коректен към политическите и олигархическите кръгове, които са го създали.

Тук е моментът да завърша оптимистично. Не се съмнявам, че ще има хора, които ще ми зададат въпроса – има ли спасение от цялата тази схема на медиен октопод?

Има и това е съзнанието на българина. Като стари “кримки” в пропагандата, лидерите на медийните официози са убедени, че цял живот ще водят хората за носа. Уви, обаче... ядец.

Тиражите показват, че българският медиен потребител е успял да отсява качеството. Трудно вече може да бъде излъган. За това именно официозите печатат 70 000 бройки, например, 65 000, от които обаче отиват брак. Брак от миналото и жаждата за свобода. Така нужната ни свобода, за която плащаме обидно срамното цена от жълти стотинки и правим усилие да я намерим.

Размисли за бедстващите български телевизии

Рейтинг „на гърба” на дядо Ангел

                                                    

 © Снимка:   БГНЕС

Вече четвърти ден българските медии ликуват! Едно, до вчера никому-неизвестно село, даде материал за пълна – 24 часова програма на всякакви телевизионни програми. Чист „дюшеш!”, както биха казали табладжийте.

Опустошителната ледена вълна заля целия телевизионния екран – от сутрешните блокове, през всяка една новинарска емисия, до …коментарните, аналитични, политически, здравни и дори – развлекателни предавания (очаквам всеки момент и позицията на „Господари на ефира” по темата). Ето на това вече му викам бедствие. Нещо повече- докато вълната в село Бисер часове след като опустоши всичко, се отдръпна, то тази, заляла телевизионния екран – очевидно се е закотвила удобно и няма мърдане. Не знам дали само на мен така ми се струва, но вместо да понамалее, в последните два дни се увеличава...

Не казвам тук, че медиите, особено електронните, трябва да останат равнодушни към хорската трагедия. Казвам само, че когато историята на всяка една жертва, с пълните, тъжни и тягостно-детайлни подробности се окаже траен център на вниманието във всяко едно предаване, проблемът май не е в бедствието. А в медиите.

Водени от неистова хищническа настървеност, добре прикрита зад минорен тембър и тъмен дрескод, репортери и водещи от всякакви телевизионни програми преследват жертвите, като се опитват да изкопчат от тях всякакви безумни подробности, прекалено лични и драматични, дори за шоуто на Опра.

Антон Хекимян, например, за репортаж за сутрешния блок тази сутрин, трескаво търсеше жертва на наводнението, която да разказва гадни, интимни и „несподелени досега в ефир” подробности от случката:

http://www.btv.bg/shows/tazi-sutrin/videos/video/417193774-Furgoni_za_zimata_na_postradalite_ot_navodnenieto_v_s_Biser.html

Вчера Гала (с помощта на Милен Цветков, разбира се), по подобен начин подстрекаваше своята репортерка да разпитва пострадалата баба как точно е бил удавен мъжът й -  дядо Ангел: http://play.novatv.bg/play/264625/?autostart=true

Да не говорим за траурния глас на Слави Трифонов от снощи, който „потънал в прискърбие”, също бедстваше от екрана в Деня на траур.

Аз също съм зрител. И съм човек. И SMS изпратих. И ми е тъжно за трагедията. Но и не искам да допусна целодневното присъствие на най-драматичните подробности на пострадалите, в живота си. Не искам да се замислям за това как точно дядото се е нагълтал с ледена вода и колко „романтично” (като в „Титаник” – и това сравнение чух някъде от екрана) са загинали липсващите възрастни съпрузи. Защото дори и да се замисля, пак няма да мога да спася пострадалите.

Успоредно на трагедията обаче, се случват разни други неща. Благодарение на несъизмеримата „атрактивност” на хорската драма от с. Бисер, сърдитият доклад на Европа вече втори ден остана на мноооого по-заден план. В тази връзка, май не всички са недоволни от хищническия интерес на телевизионните репортери...

И за финал, искам да спомена и за единствената, според мен, адекватна реакция в деня на траур – тази на екипа на шоуто „Денис и приятели” (БНТ). Денис не излезе снощи да говори безсмислени и никому ненужни прискърбия. Просто не се появи – и толкоз.

В тази връзка си мисля, че e време да оставим хората да преживеят мъката си, без да им бъркаме в раната. Без да си вдигаме рейтинга и без да демонстрираме практически неефективна загриженост!

Затова… нека изпратим по още един SMS с текст DMS Bedstvie на 17 777 и най-после да сменим темата!