Блатото „Държавни поръчки”

Патово положение и за PR, и за рекламата

Кризата подтикна целия  PR сектор да повиши вниманието си към държавните поръчки. Естествено – когато бюджетите на компаниите стават все по-стеснени, алтернативата да организираш „пресконференции” или „информационно обслужване” за десетки хиляди, няма как да не звучи особено атрактивна. Въпреки възможната идиличност на подобен сценарий, който да протече по класическите: „качествен брийф от страна на институцията, следван от креативен пич – от страна на агенциите и на финала – звън на лед в чашите за уиски, с които се отпразнува сделката”, нещата у нас никак не седят така розово. Най-често конкурсите се печелят от едни и същи хора, които естествено никак не са „никому” не познати и почти е невъзможно с чист креативизъм и творчески ентусиазъм да се спечели една или друга поръчка, дори и кандидатът да е представил най-нисък бюджет. Защото, за разлика от частните конкурси, при държавните „бюджетът” никак не е водещ за резултата от конкурса. За съжаление – не са водещи и „креативната идея” и „талантливият подход”. Водещи са единствено връзките. И въпреки, че големите „играчи” в PR бизнеса често предпочитат да помахват с ръка и да сменят темата, когато разговорът наклони в посока „държавни поръчки”, фактите са си факти.

Срещата на CHIVAS 12, посветена на “Рекламата” и проведена неотдавна, показа, че освен в PR, картинката и при усвояване на държавни поръчки в сектор „Реклама” е доста сходна. Вероятно, защото на финала на секторите „Връзки с обществеността” и „Реклама” седят едни и същи специалисти „Маркетинг и реклама”, от които зависи кой какво ще получи, кой какво ще даде и кой каква кампания, ще успее да изфабрикува. Ситуацията е повече от патова за сектора – едни и същи пари достигат до едни и същи хора, на които им липсва каквато и да е мотивация да правят креативни неща и, извинете ме за грубия израз, но най-често реализират кампании лишени от тотален смисъл, идея или въображение. Просто, защото  там някъде има едни пари, които трябва да се усвоят и те ЕДИНСТВЕНО и САМО трябва да се усвоят. Без значение по какъв начин. И проблемът, както казва във видеото от срещата (гледай тук: http://video.chivas12.bg/advertising/) и режисьорът Стоян Радев, не е в злините, които са направили онези, които са снимали един или друг глупав клип – държавна поръчка, а в пропуснатите възможности да се реализират добри неща с тези наистина големи бюджети.

Няма нужда да обясняваме кой за какво е виновен или да изследваме причините защо се е стигнало до тук. Факт е че тази ситуация ще продължи да битува, докато всички ние, участниците и в двата сектора, не й дадем масова гласност. Силно се надявам, че тази среща на CHIVAS, която на финала завършва с Меморандум, ще се превърне в първа крачка към масова кампания (надявам се подкрепена от браншовите организации), която да генерира buzz по темата и с упоритост, малко по малко, да успее да стигне до вниманието на когото трябва и тежкото и тромаво колело най-после да се задвижи. Със сигурност МНОГО недоволни от тази публичност ще има, защото интересите са огромни. И битката ще е ожесточена, но… нима възможността да правим добре платени креативни кампании не си заслужава усилието? Съмнявам се. 

Сериалът „Женени с деца в България”

Когато тийзърът се превръща в кампания

Вчера си говорихме с една приятелка и тя ме попита: „А, бе, какви са тези хора с кашони на главата?! Мернах ги в „Сделка или не” и не можах да разбера…” Тази реплика определено отприщи цял дълъг разговор за тийзърите и за това колко добра е идеята, на която е подчинен конкретния тийзър на новия сериал по NOVA.

            Когато говорим за това как медии си правят PR като използват техните собствени канали, често съм доста крайна, защото признайте, че ако и Вие сте в PR отдела на bTV и можете да използвате всичките рейтингови предавания, това да направите и котката си известна, никак не би било особено непосилна задача. Неизбежно е.

            В конкретния случай, обаче, който ме провокира да споделя мнение, тийзърът на сериала „Женени с деца в България” прави позиционирането на представата за сериала в различните предавания на NOVA доста по-различно от елементарната, но вече наложена и очевидно добре работеща схема за позициониране на медиен продукт– когато предстои старт на нов сериал, на пример, актьорите му „плъзват” уж случайно из всичките предавания на конкретната медия – до втръсване. И така се реализира целеният ефект на публичност. Без някакъв особен криейтив, единствено и само с щедро използване на ресурса на конкретната телевизия (медийна група). Обратно на това устойчиво клише, екипът на предстоящия сериал, демонстрира доста различен подход.

            Кашоните на главите на актьорите провокират въпроси към конкретния медиен продукт и оттам се повишава вниманието към него постъпателно - по ефекта на доминото. Въпросът „Кой се крие под кашоните?” набира все по-голяма сила, а интерпретациите по темата зависят единствено и само от въображението на зрителите, подклаждани умело от авторите на различните предавания и пречупени през различните стилове и формати на отделните предавания . Този подход бързо налага идеята като впечатляващ и в същото време – изключително прост тийзър, при който тя е толкова добра, че има потенциала да се развие в мащабна кампания.

            А вниманието към българското семейство Бънди или Бикови, естествено води след себе си серия от не толкова PR-ски въпросчета и най-вече – искрената надежда сценарият бъде също толкова „на ниво” колкото е кампанията, защото… както добре  знаем и най-добрата кампания не е в сила да продава дълго време продукт, който не се откроява с особени качества.

“Новото” остаряло определение за PR

 Границите на PR отново остават размити

Със сигурност поне по веднъж на седмица се случва на онези от Вас, които се занимават с PR, да обясняват какво точно правят. Неизбежно е. Не, че едно добре формулирано професионално определение би преодоляло този проблем, но определено не би било лошо, ако то свеждаше неяснотите до минимум. За съжаление, въпреки че американската PR асоциация (PRSA) шумно изманифестира „новото си определение за PR”, в него не виждаме абсолютно нищо ново.

Определението на PRSA от 1 март 2012г., гласиследното (няма да го превеждам, за да не ме уличите в опит за манипулации):

“Public relations is a strategic communication process that builds mutually beneficial relationships between organizations and their publics.”

            Така формулирано, то е изпълнено с не една „уловка”, чието тълкуване повече прилича на класически български закон (с голямо извинение към българското законодателство), който позволява толкова широк диапазон на „дешифриране”, колкото „сърце ви зайде”. Без да се спирам на обширна интерпретация на схващанията за „взаимно изгодните взаимоотношения” и „публики”, искам само да припомня едно от най-емблематичните определения за PR, на което се позовават доста научни разработки на родни и световни изследователи по комуникации вече години наред (първото издание излиза от печат в САЩ през 1978 г., а преводът на български – през 2007г):

„PR e мениджърска функция, която изгражда и поддържа ползотворни взаимоотношения между организацията и нейните публики, от които зависи нейният успех или провал” (Кътлъп С, А. Сентър, Г. Бруум 2007: 7)

            Отговорите на задачата „Намерете петте разлики между двете определения”, предпочитам да оставя на вас, без коментар от моя страна.

            Като оставим настрана всички очевидни аналогии, същинският проблем в „новото” старо определение е, че то практически отново не внася вариант за решение. Не дава точно определяне на границите на понятието и оттам – на професията PR. И най-важно, не поставя (и не дава решение на) ключовия за PR проблем с „истината” и истинността на използваните в PR аргументи (материали), които практически правят нашата професия най-уязвима откъм критики, нападки или проблеми в имиджово отношение (за които неведнъж сме си говорили).

            Липсва и друг основен проблем – този с ефективността и нейното измерване. След форумите в Барселона (2010 г.) и Лисабон (2011 г.), цялата PR общност гледа с любопитство към тазгодишната среща в Париж, на която се очаква да бъде предложен (най-после) вариант за адекватно и най-вече единно изчисление на PR ефективност. Сигурна съм, че ако проблемът беше включен в рамките на добре балансирана дефиниция, то тя неминуемо щеше да укаже влияние върху резултатите от международния форум през юни. И вероятно щяхме най-после да имаме единен оценъчен критерий, а не да продължаваме да разчитаме, както досега, единствено и само на професионализма и морала на PR специалистите, независимо дали те рабитят в България, Бразилия или Япония и без абсолютно никакво значение дали са част от PR агенция или корпоративен отдел.

           

           

Размисли за „дрогиращата” функция на PR

PR специалистите -  ДИЛЪРИ! Но на какво?

„Аз се занимавам с PR!”- това е изречението, което вече години наред заявявам със солидна доза гордост, всеки път, когато някой непознат ме попита за професията ми. И точно заради тази „доза гордост” не мога да си позволя да не реагирам на написаното в електронното издание на в. Сега от Светослав Терзиев.

Вече няколко месеца изследвам връзката между PR и журналисти и то по-специално посоката й „журналисти – PR специалисти”. Това, което откривам, определено не ми харесва. Не знам къде се корени тази притаена, избликваща на моменти - откровена ненавист, но съм абсолютно убедена, че тя не е продуктивна за никой – както за едните, така и за другите.

            В този ред на мисли, за следващия брой на сп. SIGNCAFE събрах шест популярни лица на съвременната българска журналистика, които да говорят откровено за PR. Без да ви преразказвам какво казват те – в отговорите на всеки се съдържа сериозна доза горчивина към нас, специалистите по комуникации. „Защо?” – продължавам да питам с нескрита наивност аз. Какво толкова успяхме да им направим на журналистите за сравнително краткото съществуване на тази професия у нас, че да си навлечем „гнева Зевсов” в тяхно лице? С какво толкова ги обидихме или наранихме? Какво им взехме?
            Като оставим настрана емоциите, едно лично мое предположение позиционира тази „вражда” в полето на „неизказаните недоволства”. Като човек, който е играл доста време в „другия” отбор и който и днес често се опитва да влиза в обувките на журналиста, все повече с болка признавам, че тяхното недоволство не е без абсолютно основание, въпреки, че определено е много преекспонирано. Какво искам да кажа с това.

Българският PR е много млад и има много път да извърви, за да стигне нивото на братчетата и сестричетата си от Западна Европа или САЩ. Това становище важи с еднаква сила, както за публичното поведение на самите PR специалисти, така и за начина, по който клиентите ни или широката общественост гледа на нас. Има някои неща, обаче, които всеки един PR специалист трябва да направи, за да може по-бързо да преминем през „дните на тийнейджърството” на тази професия, и скоро да дойде моментът, в който няма да се налага да обясняваме с какво точно се занимаваме – че не висим по кафенетата по цял ден и по партита – цяла нощ, например. Не правим „пропаганда” и не сме „дилъри” – както, обидно за мен, журналистът от в. Сега е определил дейността ни.

1. Крайно време е PR специалистите у нас да бъдат – освен заведени в общ регистър, и приканени да подпишат единен Етичен кодекс на PR специалиста. Комисията по етика на БДВО вече е готова с подобен кодекс, остава на професионалната съвест на всички нас, да се включим активно към него, ако не ни харесва написаното – да го коригираме и на финала - да го подпишем и да следваме основните му принципи. Без да има значение кой на какво е член, на кого е приятел или с кои клиенти работи. PR специалистите, които познавам аз, не са неетични хора, затова съм абсолютно убедена, че единственото, което трябва да направим е – да манифестираме етиката си публично, да устояваме имиджа на PR професията и нейните принципи. Защото само така ще можем официално да се защитим от подобни грозни нападки.

2. Да престанем да си мълчим всеки път, когато някой ни обиди без основание в посока - от външния ни вид, до начина, по който работим. Не само „пиарките” са руси и не всички "пиарки" са руси! И какво, за Бога, тук значи някаква коса?! Това, че повечето от нас се стараят да изглеждат добре (независимо от цвета на косата) – не е порок. Ние не можем да си позволим да ходим „5 за 4”, както – извинете ме, но доста от журналистите си позволяват да ходят, защото колкото и да не ни харесва, у нас „по дрехите посрещат, а по ума изпращат” и ако ние не изглеждаме адекватно спрямо средата няма как да убедим клиента ни, че (1) трябва да ни стане клиент, (2) че ние наистина знаем какво правим и (3) че той трябва да ни слуша безрезервно. Така че… стига вече глупости, нека се „озъбим”, както само ние си можем. Аман от тази публична дипломация. Ето докъде сме се докарали с нея.

3. „Пиарка  е модерното име на секретарка” – ето това, като го чуя, направо се изприщвам. И то не заради друго, а заради това, че за длъжността „секретар” не се изисква висше образование (в повечето случаи). Обратно на това, повечето от известните PR специалисти у нас, са много квалифицирани. Имаме повече от едно образование, учим непрекъснато различни неща, доста от практиците се занимават и с академична дейност и съвсем не е странно за хора на по 30, 40 или 50 години да се записват на нови и нови курсове за преквалификация. Това никак не е секретарско. Факт е, че всяко стадо си има мърша, но нека престанем да позволяваме обобщения на базата на „мършата”. Това, че на някоя „пиарка” не й е било ден, никак не значи, че всички PR специалисти са арогантни, надменни или…какви ли не други епитети, които сме чували по наш адрес, защото ако наистина беше така, ние никога нямаше да имаме българин, председател на IPRA, българи в международни PR журита на изключително реномирани PR фестивали и българи – поканени за мениджъри на световни PR агенции.

И въпреки, че всичко по-горе може да прозвучи прекалено „бунтовническо” за някои и никак „не – пиарско” за други, колкото по-скоро осъзнаем, че българските PR специалисти имат остра нужда от PR, толкова по-скоро ще отрежем жлъчните езици на някои журналисти, които просто се събуждат „на криво” и си позволяват да си го изкарат на нас. И всичко това, без изобщо да говорим аз пари и възнаграждения – защото това вече е съвсем отделна работа, материал за съвсем отделни размишления.

Oscars 2012

Клишета и баналности на Оскарите

Филмовите награди Оскар със сигурност развълнуваха деня на милиони по света. Като оставим настрана блясъкът от червения килим, който със сигурност ще захранва женските списания цяла година, както и спорът дали „Артистът” или „Изобретението на Хюго” повече заслужаваше да отнесе статуетката за „Най-добър филм”, предлагам да се фокусираме върху трийсетте секунди, в които всеки един, спечелил Оскар, получава думата…

„Благодаря на кучето!”

Разбира се, най-често срещаната дума в речите отново беше „Благодаря!”. Броят на благодарностите варираше от класическите едно-две, до цели 15(!) в речта на режисьора Мишел Хазанавичус. Ясно е, че речта сама по себе си е „благодарствена”, но поименното изброяване на участниците в даден филмов проект, както и на членовете на семействата на отличените, не добавя особено значение към минутите, които всеки един има на сцената на Академията. Освен това, сигурна съм, все някой е останал неназован и то не защото съответният отличен не оценява заслугите му, а просто защото под напора на емоциите, най-естественото нещо на света е паметта ти да ти изневери. Неслучайно специалистите по реторика съветват да се избягват поименни изброявания на поредица от хора. В този ред на мисли, не мога да се въздържа да не отбележа и артистичното-творческо откровение на френския режисьор: „Благодаря на кучето! Едва ли му пука и едва ли разбира какво казвам, на всичкото отгоре не игра добре, но му благодаря!”.

В контекста на благодарствените изказвания, обаче се отличи това на Мерил Стрийп. Въпреки, че на практика речта й се състоя от 3 еднотипни елемента – (1) благодари на мъжа си, (2) благодари на гримьора си и (3) на приятелите си, разположението на благодарствените слова, както и кратката емоционална мотивация към всяко едно от тях, внесоха искреност и одухотвореност в думите й.

Четене от листче

            Публичното говорене позволява при определени ситуации четене на предварително написани речи. Най-често това са положения, при които има позоваване на източници, спазване на точни цитати, споменаване на дати, цифри или данни. Четене по време на реч, която се предполага да е емоционална и искрена, още повече – когато цялата е с дължина от няколко изречения, никак не е препоръчително. Оценявам високо опита на Жан дьо Жарден да каже нещо „по-различно и по-специално” в рамките на публичното си изказване, но няма как да не определя избора му да чете думите си от листче, като „малко недоизпипан”. Тотално емоционалният финал на речта му, при който той дори премина на родния си език – френски и бурно възкликна няколко неподправени реплики, спасиха изказването му от стерилност. Този емоционален изблик на актьора раздели представянето му на две части – формална и неформална, които са тотално различни и на фона на това разделение, първата част показа неувереност, плахост и несигурност, докато втората го представи в един изцяло личен, искрен и истински конктекст. Фактът, че именно втората беше по-емоциалналната и въздействаща част от речта, беше това, което остави у публиката траен позитивен привкус и  усещане за искреност. Това е причината актьорът да ни стане и симпатичен.

Колин Фърт vs. Натали Портман

Въпреки, че са натоварени с доста по-различна функция и са в по-различен стил от речите на номинираните, изказванията на актьорите, които обявяват победителите, също представляват сериозен изследователски интерес. За да оповестят отличените в двете най-оспорвани категории – за „най-добра актриса” и „най-добър актьор”, на сцената излязоха миналогодишните носители на Оскар в двете категории Натали Портман и Колин Фърт. Интересното и при двете изказвания беше, че бяха построени еднотипно. Избраната от организаторите форма на изказа им беше „обръщение към конкретния номиниран” и кратка – в рамките на 2-3 изречения обосновка – представяне за него. Въпреки тази структурна рамка, обаче, те никак не прозвучаха еднакво. 

Докато изказването на Колин Фърт беше изпълнено с епитети, смели оценки, общи спомени между него и представяния актьор, то това на Портман би могло да се определи като доста „шаблонно” и „протоколно”. В него липсваше увереност при представянето на актьорите, липсваше размах в словата и определенията, беше доста сдържано откъм лична оценка и това неминуемо се отрази на ефективността на представянето. Защото ролята на водещия актьор в случая е чрез думите си да внесе допълнителна емоционалност, която с всяка следваща номинация да се повишава и накрая да ескалира при произнасянето на името-победител. При представянето на Колин Фърт, думите му постигнаха целта си. В представянето на Натали Портман – за съжаление, не успяха.

Ако все още не сте гледали церемонията, можете да гледате всякакви материали, свързани с нея, тук (преводът е малко лош, но пък информацията е синтезирана и сайтът предлага доста гледни точки) http://btvnews.bg/lifestyle/oscars2012/ .

Филмови PR легенди

PR феноменът STAR WARS

Каквото и да кажем за STAR WARS – ще е малко. Фен съм и това определено ме прави пристрастна. Въпреки това, няма как да не искам да отправя за пореден път адмирациите си към Лукас и компания, които преди повече от 30 години поставят началото на една истинска огромна индустрия.

Подобен проект, обаче, не се реализира от само себе си. Не става и „супер проект” от нищото. Оказа се, че Джордж Лукас, още при подписването на договора за изпълнение на първия си филм от поредицата – STAR WARS EPISODE IV, предвижда превръщането му  във „фен продукция”, като си осигурява свобода и автономност за реализиране на всякакви вторични проекти, свързани със сюжета на филма и лицата на героите, които да добавят допълнителна емоционална обвързаност между филма и феновете му. Тоест – още преди да е започнал да прави каквото и да е, свързано с филма, той има ясна визия, маркетингова стратегия и точно дефинирана аудитория – за него ключова публика са хората, фенове на темата „за звездите”, изключително популярна по това време. Към тях той трябва да подходи емоционално – друга по-ефективна форма на убеждаване няма.

След като първият филм излиза по киносалоните в САЩ, за една година се превръща в най-касовият филм в историята до този момент. Номиниран е за 11 награди Оскар, от които печели 7. Подобен е успехът, който „сполита” и всяка една от останалите пет серии, въпреки че трябва да признаем – твърдите фенове на суперпродукцията и до ден днешен не възприемат радушно „Новите серии”.

Какво превръща филма в легенда?

Това е може би въпросът, който си задава всеки, който „те първа” се запознава със STAR WARS (извинете ме за оригиналното изписване, но българският превод ми създава усещане за преднамерена инфантилност). Първата серия излиза през 1977 г., последната – макар и не нова, но модернизирана серия, излиза през 2011-та. Огромен период от време, в който се сменят поколения, а нагласите и очакванията на публиката стават все по-завишени, особено що се отнася за SCI-FI жанра. Натискът и изискванията са огромни, Лукас обаче е готов да посрещне всяка новост. Нямам намерения да правя исторически преглед на иновациите и гъвкавостта на режисьора. Само искам да подчертая, че иновативността, смелостта и стратегическото мислене са факторите, които продължават да пълнят салоните и днес. В тази връзка, изключително откритие за мен беше фактът, че Джордж Лукас, освен класическите „трейлъри” към своите филми, много преди да има социални мрежи и YouTube, приготвя Viral клипчета (със сигурност без да знае, че години по-късно те ще се казват така), които търпеливо „изчакват” своето време. Поредицата „Darth Vader in Love”, която се състои от 4 кратки части, е нищо различно от успешен пример за вирусен маркетинг днес. Малко хора знаят, че тези клипчета са заснети веднага, след като е завършена и първата серия от филма (тоест – през 1977-ма!) и това наистина е Darth Vader, декорът е оригиналният, а снимките са направени в едно от студията, в които е заснет част от филма в Лондон.
       Част първа.

 Част втора.

 Част трета.

 Част четири.

За всички фенове, представата за STAR WARS през годините е поддържана повече от успешно и чрез поредицата от добре изпипани фен продукции. Нещо повече – „Empire of Dreams”, документалният сборник от филми и клипове, посветени на шестте серии от сагата, е с времетраене от над 4 часа! Това, което мен лично най-силно ме впечатли е чисто PR-ският подход, който е приложен в един от елементите -  5-6 от най-известните режисьори на Холивуд, разказват как STAR WARS ги е впечатлила и как са били повлияни от отделните серии, за да създадат след това различните свои суперпродукции. Изключително впечатляващо! Без капка завист към Джордж Лукас, всеки един от тях засвидетелства легендарния произход на тази поредица.

http://www.youtube.com/watch?v=AGo7kYQC_mU

През годините STAR WARS се налага като културен модел. Броят на препратките и „случайните реплики”, които кореспондират с филмовата сага и могат да бъдат открити в други филми – от глуповатите сериалчета на FOX Life, до безспорни „класики в киното”, е изключителен. Неизброим е и броят на препратките в рекламата. Две от най-любимите ми рекламни клипчета (за навигационната система Tom-Tom):

 Tom-Tom с Yoda.

 Tom-Tom с Vader.

„Ала STAR WARS” се разви и титаничният рекламен сблъсък между Greenpeace и Volkswagen от последната една година – още едно доказателство, че метафората STAR WARS е устойчив мисловен модел и днес.

 Greenpeace, VW Dark side, част  1.

 Greenpeace, VW Dark side, част  2.

 Volkswagen Отвръща на удара. 

Изключително интересни и изцяло в PR контекста са и съпътстващите филма събития. Саундтракът на STAR WARS буквално „заживява собствен живот”. Той е замислен и реализиран като отделна огромна инвестиция, чиято възвръщаемост също кореспондира с неизброимото. Когато Джордж Лукас кани Джон Уилямс (един от най-награждаваните композитори на филмова музика с 5 „Оскара” и огромен брой „Грами” и „Златен глобус”) да напише музиката още на първия филм и да я запише с Лондонския симфоничен оркестър, на мнозина това се е видяло прекалено „претенциозен” ход. Днес обаче, именно тази първоначална инвестиция се превръща в едно от най-устойчивите комуникационни механизми, които поддържат идеята за STAR WARS жива. Нещо повече – привилегия е за всеки симфоничен оркестър по целия свят (в това число и на Софийския симфоничен оркестър), да разработи и изпълни пред публика саундтрака на STAR WARS. Концертите се превръщат в огромни събития, а присъствието на Vader или на някои от другите герои от филма, единствено и само допълват музикалното внушение.

В етапа на киното днес, в който филмите с ефекти сякаш задължително се заснемат на 3D (или IMAX), Лукас не пропусна „да отговори на удара”. Първата серия STAR WARS конвертирана на 3D в момента е и по българските кина. В следващите 1-2 години – предстоят и останалите. STAR WARS е „изтупан от прахта”, готов да се представи в пълния си блясък и на новите, претенциозни и технологично капризни тийнейджъри. Нещо повече – готов е да се превърне в „религия” и за тях. Като влиза в света им, в живота им и в игрите им - като им предоставя възможността сами да се потопят в света на STAR WARS с играта STAR WARS The Old Republic.

http://www.youtube.com/watch?v=z0RuR3FREFw

А всъщност…STAR WARS не е нищо друго освен „a love story”, във всеки един аспект на това иначе претенциозно словосъчетание. И на нас ни остава единствено и само да й се отдадем изцяло. Отново!

BAPRA Bright Awards

Колко „BRIGHT” ще са кампаниите тази година?

Както вероятно вече сте разбрали – от днес стартира официалното набиране на кандидатури за третите български PR награди BAPRA BRIGHT AWARDS. Крайният срок за подаване на ентрита е 19 март.

            Поводът ме кара да помечтая. Да, определено да си помечтая, че тази година ще видим една изключително впечатляваща селекция от кампании, които – независимо от всички променливи, с които традиционно оправдаваме липсата на особена креативност и творчески ентусиазъм, ще ни вдъхновяват цяла година и с които ще надъхваме студентите.

            Да си помечтая, че през тази година, резултатът от надпреварата между наградите на BAPRA и тези на БДВО ще е единствено и само в полза на участниците в конкурсите. Ще се създаде изключително конкурентна среда, в която ще видим много нови лица, които ще ни покажат впечатляващо нов начин на мислене. Няма да има „лагери”, „отбори” или каквото и да е друго разделение между родния PR бизнес, който така или иначе не е кой знае колко голям.

            Да си помечтая, че сериозна част от наградените от българските конкурси, ще проявят самочувствие и ще решат да участват и на международни форуми. Че тази година няма да проявим регионален комплекс, а ще излезем гордо на международната PR сцена, където ще манифестираме идеите си. Защото ще имаме какво да манифестираме!

            Да си помечтая, че броят и качеството на наградените български кампании по международните форуми, ще е поне колкото на румънските, които през последните няколко години са наистина впечатляващи. Че ще видим по-добра кампания от тази, която спечели Grand Prix на Golden Drum’2011 (кампанията Vodafone Chivu). И на финала – нашите усмивки ще са още по-големи от техните (кампанията Little Voice, Big Sound)!

            Да си помечтая, че вече на всички окончателно ни е писнало да се оправдаваме с липсата на пари. Нима традиционно най-креативните кампании не са създадени за НПО-та без никакъв планиран бюджет за какъвто и да е PR?!

            Да си помечтая, че тази година BAPRA BRIGHT AWARDS, ще са наистина … ама наистина, наистина BRIGHT!