Размисли за „дрогиращата” функция на PR

PR специалистите -  ДИЛЪРИ! Но на какво?

„Аз се занимавам с PR!”- това е изречението, което вече години наред заявявам със солидна доза гордост, всеки път, когато някой непознат ме попита за професията ми. И точно заради тази „доза гордост” не мога да си позволя да не реагирам на написаното в електронното издание на в. Сега от Светослав Терзиев.

Вече няколко месеца изследвам връзката между PR и журналисти и то по-специално посоката й „журналисти – PR специалисти”. Това, което откривам, определено не ми харесва. Не знам къде се корени тази притаена, избликваща на моменти - откровена ненавист, но съм абсолютно убедена, че тя не е продуктивна за никой – както за едните, така и за другите.

            В този ред на мисли, за следващия брой на сп. SIGNCAFE събрах шест популярни лица на съвременната българска журналистика, които да говорят откровено за PR. Без да ви преразказвам какво казват те – в отговорите на всеки се съдържа сериозна доза горчивина към нас, специалистите по комуникации. „Защо?” – продължавам да питам с нескрита наивност аз. Какво толкова успяхме да им направим на журналистите за сравнително краткото съществуване на тази професия у нас, че да си навлечем „гнева Зевсов” в тяхно лице? С какво толкова ги обидихме или наранихме? Какво им взехме?
            Като оставим настрана емоциите, едно лично мое предположение позиционира тази „вражда” в полето на „неизказаните недоволства”. Като човек, който е играл доста време в „другия” отбор и който и днес често се опитва да влиза в обувките на журналиста, все повече с болка признавам, че тяхното недоволство не е без абсолютно основание, въпреки, че определено е много преекспонирано. Какво искам да кажа с това.

Българският PR е много млад и има много път да извърви, за да стигне нивото на братчетата и сестричетата си от Западна Европа или САЩ. Това становище важи с еднаква сила, както за публичното поведение на самите PR специалисти, така и за начина, по който клиентите ни или широката общественост гледа на нас. Има някои неща, обаче, които всеки един PR специалист трябва да направи, за да може по-бързо да преминем през „дните на тийнейджърството” на тази професия, и скоро да дойде моментът, в който няма да се налага да обясняваме с какво точно се занимаваме – че не висим по кафенетата по цял ден и по партита – цяла нощ, например. Не правим „пропаганда” и не сме „дилъри” – както, обидно за мен, журналистът от в. Сега е определил дейността ни.

1. Крайно време е PR специалистите у нас да бъдат – освен заведени в общ регистър, и приканени да подпишат единен Етичен кодекс на PR специалиста. Комисията по етика на БДВО вече е готова с подобен кодекс, остава на професионалната съвест на всички нас, да се включим активно към него, ако не ни харесва написаното – да го коригираме и на финала - да го подпишем и да следваме основните му принципи. Без да има значение кой на какво е член, на кого е приятел или с кои клиенти работи. PR специалистите, които познавам аз, не са неетични хора, затова съм абсолютно убедена, че единственото, което трябва да направим е – да манифестираме етиката си публично, да устояваме имиджа на PR професията и нейните принципи. Защото само така ще можем официално да се защитим от подобни грозни нападки.

2. Да престанем да си мълчим всеки път, когато някой ни обиди без основание в посока - от външния ни вид, до начина, по който работим. Не само „пиарките” са руси и не всички "пиарки" са руси! И какво, за Бога, тук значи някаква коса?! Това, че повечето от нас се стараят да изглеждат добре (независимо от цвета на косата) – не е порок. Ние не можем да си позволим да ходим „5 за 4”, както – извинете ме, но доста от журналистите си позволяват да ходят, защото колкото и да не ни харесва, у нас „по дрехите посрещат, а по ума изпращат” и ако ние не изглеждаме адекватно спрямо средата няма как да убедим клиента ни, че (1) трябва да ни стане клиент, (2) че ние наистина знаем какво правим и (3) че той трябва да ни слуша безрезервно. Така че… стига вече глупости, нека се „озъбим”, както само ние си можем. Аман от тази публична дипломация. Ето докъде сме се докарали с нея.

3. „Пиарка  е модерното име на секретарка” – ето това, като го чуя, направо се изприщвам. И то не заради друго, а заради това, че за длъжността „секретар” не се изисква висше образование (в повечето случаи). Обратно на това, повечето от известните PR специалисти у нас, са много квалифицирани. Имаме повече от едно образование, учим непрекъснато различни неща, доста от практиците се занимават и с академична дейност и съвсем не е странно за хора на по 30, 40 или 50 години да се записват на нови и нови курсове за преквалификация. Това никак не е секретарско. Факт е, че всяко стадо си има мърша, но нека престанем да позволяваме обобщения на базата на „мършата”. Това, че на някоя „пиарка” не й е било ден, никак не значи, че всички PR специалисти са арогантни, надменни или…какви ли не други епитети, които сме чували по наш адрес, защото ако наистина беше така, ние никога нямаше да имаме българин, председател на IPRA, българи в международни PR журита на изключително реномирани PR фестивали и българи – поканени за мениджъри на световни PR агенции.

И въпреки, че всичко по-горе може да прозвучи прекалено „бунтовническо” за някои и никак „не – пиарско” за други, колкото по-скоро осъзнаем, че българските PR специалисти имат остра нужда от PR, толкова по-скоро ще отрежем жлъчните езици на някои журналисти, които просто се събуждат „на криво” и си позволяват да си го изкарат на нас. И всичко това, без изобщо да говорим аз пари и възнаграждения – защото това вече е съвсем отделна работа, материал за съвсем отделни размишления.

Oscars 2012

Клишета и баналности на Оскарите

Филмовите награди Оскар със сигурност развълнуваха деня на милиони по света. Като оставим настрана блясъкът от червения килим, който със сигурност ще захранва женските списания цяла година, както и спорът дали „Артистът” или „Изобретението на Хюго” повече заслужаваше да отнесе статуетката за „Най-добър филм”, предлагам да се фокусираме върху трийсетте секунди, в които всеки един, спечелил Оскар, получава думата…

„Благодаря на кучето!”

Разбира се, най-често срещаната дума в речите отново беше „Благодаря!”. Броят на благодарностите варираше от класическите едно-две, до цели 15(!) в речта на режисьора Мишел Хазанавичус. Ясно е, че речта сама по себе си е „благодарствена”, но поименното изброяване на участниците в даден филмов проект, както и на членовете на семействата на отличените, не добавя особено значение към минутите, които всеки един има на сцената на Академията. Освен това, сигурна съм, все някой е останал неназован и то не защото съответният отличен не оценява заслугите му, а просто защото под напора на емоциите, най-естественото нещо на света е паметта ти да ти изневери. Неслучайно специалистите по реторика съветват да се избягват поименни изброявания на поредица от хора. В този ред на мисли, не мога да се въздържа да не отбележа и артистичното-творческо откровение на френския режисьор: „Благодаря на кучето! Едва ли му пука и едва ли разбира какво казвам, на всичкото отгоре не игра добре, но му благодаря!”.

В контекста на благодарствените изказвания, обаче се отличи това на Мерил Стрийп. Въпреки, че на практика речта й се състоя от 3 еднотипни елемента – (1) благодари на мъжа си, (2) благодари на гримьора си и (3) на приятелите си, разположението на благодарствените слова, както и кратката емоционална мотивация към всяко едно от тях, внесоха искреност и одухотвореност в думите й.

Четене от листче

            Публичното говорене позволява при определени ситуации четене на предварително написани речи. Най-често това са положения, при които има позоваване на източници, спазване на точни цитати, споменаване на дати, цифри или данни. Четене по време на реч, която се предполага да е емоционална и искрена, още повече – когато цялата е с дължина от няколко изречения, никак не е препоръчително. Оценявам високо опита на Жан дьо Жарден да каже нещо „по-различно и по-специално” в рамките на публичното си изказване, но няма как да не определя избора му да чете думите си от листче, като „малко недоизпипан”. Тотално емоционалният финал на речта му, при който той дори премина на родния си език – френски и бурно възкликна няколко неподправени реплики, спасиха изказването му от стерилност. Този емоционален изблик на актьора раздели представянето му на две части – формална и неформална, които са тотално различни и на фона на това разделение, първата част показа неувереност, плахост и несигурност, докато втората го представи в един изцяло личен, искрен и истински конктекст. Фактът, че именно втората беше по-емоциалналната и въздействаща част от речта, беше това, което остави у публиката траен позитивен привкус и  усещане за искреност. Това е причината актьорът да ни стане и симпатичен.

Колин Фърт vs. Натали Портман

Въпреки, че са натоварени с доста по-различна функция и са в по-различен стил от речите на номинираните, изказванията на актьорите, които обявяват победителите, също представляват сериозен изследователски интерес. За да оповестят отличените в двете най-оспорвани категории – за „най-добра актриса” и „най-добър актьор”, на сцената излязоха миналогодишните носители на Оскар в двете категории Натали Портман и Колин Фърт. Интересното и при двете изказвания беше, че бяха построени еднотипно. Избраната от организаторите форма на изказа им беше „обръщение към конкретния номиниран” и кратка – в рамките на 2-3 изречения обосновка – представяне за него. Въпреки тази структурна рамка, обаче, те никак не прозвучаха еднакво. 

Докато изказването на Колин Фърт беше изпълнено с епитети, смели оценки, общи спомени между него и представяния актьор, то това на Портман би могло да се определи като доста „шаблонно” и „протоколно”. В него липсваше увереност при представянето на актьорите, липсваше размах в словата и определенията, беше доста сдържано откъм лична оценка и това неминуемо се отрази на ефективността на представянето. Защото ролята на водещия актьор в случая е чрез думите си да внесе допълнителна емоционалност, която с всяка следваща номинация да се повишава и накрая да ескалира при произнасянето на името-победител. При представянето на Колин Фърт, думите му постигнаха целта си. В представянето на Натали Портман – за съжаление, не успяха.

Ако все още не сте гледали церемонията, можете да гледате всякакви материали, свързани с нея, тук (преводът е малко лош, но пък информацията е синтезирана и сайтът предлага доста гледни точки) http://btvnews.bg/lifestyle/oscars2012/ .

Филмови PR легенди

PR феноменът STAR WARS

Каквото и да кажем за STAR WARS – ще е малко. Фен съм и това определено ме прави пристрастна. Въпреки това, няма как да не искам да отправя за пореден път адмирациите си към Лукас и компания, които преди повече от 30 години поставят началото на една истинска огромна индустрия.

Подобен проект, обаче, не се реализира от само себе си. Не става и „супер проект” от нищото. Оказа се, че Джордж Лукас, още при подписването на договора за изпълнение на първия си филм от поредицата – STAR WARS EPISODE IV, предвижда превръщането му  във „фен продукция”, като си осигурява свобода и автономност за реализиране на всякакви вторични проекти, свързани със сюжета на филма и лицата на героите, които да добавят допълнителна емоционална обвързаност между филма и феновете му. Тоест – още преди да е започнал да прави каквото и да е, свързано с филма, той има ясна визия, маркетингова стратегия и точно дефинирана аудитория – за него ключова публика са хората, фенове на темата „за звездите”, изключително популярна по това време. Към тях той трябва да подходи емоционално – друга по-ефективна форма на убеждаване няма.

След като първият филм излиза по киносалоните в САЩ, за една година се превръща в най-касовият филм в историята до този момент. Номиниран е за 11 награди Оскар, от които печели 7. Подобен е успехът, който „сполита” и всяка една от останалите пет серии, въпреки че трябва да признаем – твърдите фенове на суперпродукцията и до ден днешен не възприемат радушно „Новите серии”.

Какво превръща филма в легенда?

Това е може би въпросът, който си задава всеки, който „те първа” се запознава със STAR WARS (извинете ме за оригиналното изписване, но българският превод ми създава усещане за преднамерена инфантилност). Първата серия излиза през 1977 г., последната – макар и не нова, но модернизирана серия, излиза през 2011-та. Огромен период от време, в който се сменят поколения, а нагласите и очакванията на публиката стават все по-завишени, особено що се отнася за SCI-FI жанра. Натискът и изискванията са огромни, Лукас обаче е готов да посрещне всяка новост. Нямам намерения да правя исторически преглед на иновациите и гъвкавостта на режисьора. Само искам да подчертая, че иновативността, смелостта и стратегическото мислене са факторите, които продължават да пълнят салоните и днес. В тази връзка, изключително откритие за мен беше фактът, че Джордж Лукас, освен класическите „трейлъри” към своите филми, много преди да има социални мрежи и YouTube, приготвя Viral клипчета (със сигурност без да знае, че години по-късно те ще се казват така), които търпеливо „изчакват” своето време. Поредицата „Darth Vader in Love”, която се състои от 4 кратки части, е нищо различно от успешен пример за вирусен маркетинг днес. Малко хора знаят, че тези клипчета са заснети веднага, след като е завършена и първата серия от филма (тоест – през 1977-ма!) и това наистина е Darth Vader, декорът е оригиналният, а снимките са направени в едно от студията, в които е заснет част от филма в Лондон.
       Част първа.

 Част втора.

 Част трета.

 Част четири.

За всички фенове, представата за STAR WARS през годините е поддържана повече от успешно и чрез поредицата от добре изпипани фен продукции. Нещо повече – „Empire of Dreams”, документалният сборник от филми и клипове, посветени на шестте серии от сагата, е с времетраене от над 4 часа! Това, което мен лично най-силно ме впечатли е чисто PR-ският подход, който е приложен в един от елементите -  5-6 от най-известните режисьори на Холивуд, разказват как STAR WARS ги е впечатлила и как са били повлияни от отделните серии, за да създадат след това различните свои суперпродукции. Изключително впечатляващо! Без капка завист към Джордж Лукас, всеки един от тях засвидетелства легендарния произход на тази поредица.

http://www.youtube.com/watch?v=AGo7kYQC_mU

През годините STAR WARS се налага като културен модел. Броят на препратките и „случайните реплики”, които кореспондират с филмовата сага и могат да бъдат открити в други филми – от глуповатите сериалчета на FOX Life, до безспорни „класики в киното”, е изключителен. Неизброим е и броят на препратките в рекламата. Две от най-любимите ми рекламни клипчета (за навигационната система Tom-Tom):

 Tom-Tom с Yoda.

 Tom-Tom с Vader.

„Ала STAR WARS” се разви и титаничният рекламен сблъсък между Greenpeace и Volkswagen от последната една година – още едно доказателство, че метафората STAR WARS е устойчив мисловен модел и днес.

 Greenpeace, VW Dark side, част  1.

 Greenpeace, VW Dark side, част  2.

 Volkswagen Отвръща на удара. 

Изключително интересни и изцяло в PR контекста са и съпътстващите филма събития. Саундтракът на STAR WARS буквално „заживява собствен живот”. Той е замислен и реализиран като отделна огромна инвестиция, чиято възвръщаемост също кореспондира с неизброимото. Когато Джордж Лукас кани Джон Уилямс (един от най-награждаваните композитори на филмова музика с 5 „Оскара” и огромен брой „Грами” и „Златен глобус”) да напише музиката още на първия филм и да я запише с Лондонския симфоничен оркестър, на мнозина това се е видяло прекалено „претенциозен” ход. Днес обаче, именно тази първоначална инвестиция се превръща в едно от най-устойчивите комуникационни механизми, които поддържат идеята за STAR WARS жива. Нещо повече – привилегия е за всеки симфоничен оркестър по целия свят (в това число и на Софийския симфоничен оркестър), да разработи и изпълни пред публика саундтрака на STAR WARS. Концертите се превръщат в огромни събития, а присъствието на Vader или на някои от другите герои от филма, единствено и само допълват музикалното внушение.

В етапа на киното днес, в който филмите с ефекти сякаш задължително се заснемат на 3D (или IMAX), Лукас не пропусна „да отговори на удара”. Първата серия STAR WARS конвертирана на 3D в момента е и по българските кина. В следващите 1-2 години – предстоят и останалите. STAR WARS е „изтупан от прахта”, готов да се представи в пълния си блясък и на новите, претенциозни и технологично капризни тийнейджъри. Нещо повече – готов е да се превърне в „религия” и за тях. Като влиза в света им, в живота им и в игрите им - като им предоставя възможността сами да се потопят в света на STAR WARS с играта STAR WARS The Old Republic.

http://www.youtube.com/watch?v=z0RuR3FREFw

А всъщност…STAR WARS не е нищо друго освен „a love story”, във всеки един аспект на това иначе претенциозно словосъчетание. И на нас ни остава единствено и само да й се отдадем изцяло. Отново!

BAPRA Bright Awards

Колко „BRIGHT” ще са кампаниите тази година?

Както вероятно вече сте разбрали – от днес стартира официалното набиране на кандидатури за третите български PR награди BAPRA BRIGHT AWARDS. Крайният срок за подаване на ентрита е 19 март.

            Поводът ме кара да помечтая. Да, определено да си помечтая, че тази година ще видим една изключително впечатляваща селекция от кампании, които – независимо от всички променливи, с които традиционно оправдаваме липсата на особена креативност и творчески ентусиазъм, ще ни вдъхновяват цяла година и с които ще надъхваме студентите.

            Да си помечтая, че през тази година, резултатът от надпреварата между наградите на BAPRA и тези на БДВО ще е единствено и само в полза на участниците в конкурсите. Ще се създаде изключително конкурентна среда, в която ще видим много нови лица, които ще ни покажат впечатляващо нов начин на мислене. Няма да има „лагери”, „отбори” или каквото и да е друго разделение между родния PR бизнес, който така или иначе не е кой знае колко голям.

            Да си помечтая, че сериозна част от наградените от българските конкурси, ще проявят самочувствие и ще решат да участват и на международни форуми. Че тази година няма да проявим регионален комплекс, а ще излезем гордо на международната PR сцена, където ще манифестираме идеите си. Защото ще имаме какво да манифестираме!

            Да си помечтая, че броят и качеството на наградените български кампании по международните форуми, ще е поне колкото на румънските, които през последните няколко години са наистина впечатляващи. Че ще видим по-добра кампания от тази, която спечели Grand Prix на Golden Drum’2011 (кампанията Vodafone Chivu). И на финала – нашите усмивки ще са още по-големи от техните (кампанията Little Voice, Big Sound)!

            Да си помечтая, че вече на всички окончателно ни е писнало да се оправдаваме с липсата на пари. Нима традиционно най-креативните кампании не са създадени за НПО-та без никакъв планиран бюджет за какъвто и да е PR?!

            Да си помечтая, че тази година BAPRA BRIGHT AWARDS, ще са наистина … ама наистина, наистина BRIGHT!

Марките и любовта

Любовта: Разковничето на успеха

Темата за любовта и марките ме връхлетя отново* миналия петък, след концерт на Sentimental Swingers. Три прекрасни дами, които с песента, сценичното си поведение и дори облеклото си те взимат и те отнасят назад във времето на Великият Гетсби и джаза (Ах, този джаз!)...

Въпреки сантименталните емоции, които определено успяха да надигнат във всеки един от нас - зрителите (предвид доста категоричната обратна връзка, характеризираща се в бурни ръкопляскания, подсвирквания и овации „Браво”), вдъхновена от тяхното изпълнение, все пак ще се опитам да се концентрирам върху любовта, през призмата на бизнеса.

            Често си говорим, че за да е успешно едно послание и да се наложи даден бранд като продукт на пазара, то той трябва да е изкомуникиран правилно. Или с други думи – да е определена много точно таргетираната аудитория, да е построено много добре посланието, като пресечна точка на нейните изисквания и реалните (!) качества на продукта и всичко това да е опаковано в солидна доза въображение, тъй като каквото и да си повтаряме – опаковката си остава инкарнация на старата българска поговорка „По дрехите посрещат, по ума изпращат”.

            Рядко, обаче си признаваме, че за да ни излезе вкусна комуникационната „манджа”, към всичко упоменато съвсем накратко по-горе, трябва да прибавим и любов. Подобно на готвенето. Слагаш всичко, което пише в рецептата обаче, ако не си на кеф, докато готвиш – просто не ти се получава и това си е. Вари го, печи го – нищо! Накрая се вбесяваш още повече, в момент на ярост изсипваш всичко в кофата и гугваш за телефона на денонощната пицария с притаена надежда, че и след 12 ще ти донесат нещо за ядене…

            Без любов никой проект не става „както трябва”, дори и никой друг, освен вас самите да не е забелязал това. Сега си спомням, че в журналистическия ни учеха, че „журналистите трябва да са професионалисти и че когато има краен срок, не може да се търси вдъхновение” и въобще…да сме оставили вдъхновението някъде-си, защото то не било за професионалисти. С голямо извинение, към респектиращия преподавател, чието име няма да цитирам, но това са пълни глупости. Че професионализмът изисква по-практично и прагматично отношение към всеки проект – факт. Че не можем да сме еднакво влюбени във всеки проект – от тоалетна хартия до депутат, факт. Че не можем да си избираме проектите по това дали ни харесват или не, защото наемът за офиса и заплатите на служителите ни дишат във врата…- факт. Въпреки това, когато се случи да разглеждаме портфолиото си и подобно на албум със стари снимки, да си спомняме детайли откъм реализацията на един или друг проект, винаги има такива, за които си спомняме като „по-любими” от други. И съответно такива клиенти, за които събитието, или кампанията, или каквото и да е – са се реализирали по-леко, отколкото от други. С други думи – имало е любов.

            В контекста на концерта, от който се вдъхнових аз за тези редове, Sentimental Swingers са абсолютно категоричен пример за това, че проект, посипан с любов, при добро стечение на няколкото други променливи, е обречен на успех. Защото, ако се отделим от емоциите, те на практика са: три  дами, които пеят добре (има хиляди други добре изглеждащи дами, които пеят добре), които са подбрали добре репертоара си (такива музиканти също има доста), помислили са за всеки детайл в представянето си – от сценичното поведение през внушителните костюми, без които определено нищо нямаше да е същото и със завидна доза самочувствие, влизат с „взлом” в една изключително специфична музикална нисша. Резултатът – продаваем, интересен, единствен в нощния живот на София продукт, който предизвиква (1) интерес, (2) удоволствие и (3) наслада. Продуктът обаче никак нямаше да е така успешен, ако към него липсваше любовта. Ако докато пееха (изнасяха своята програма), всяка една от трите дами не влагаше емоцията, която го прави уникален, категорично представянето нямаше да е същото и то щеше да е просто поредния „експеримент”, който се случва в клубна София.

Или както вече веднъж си говорихме – любовта е много важна за бизнеса, затова нека да я потърсим и да й се отдадем изцяло и в работата си (въпреки, че Св. Валентин мина). За съжаление в българския бизнес рядко се обръща внимание на любовта, а май точно това ще се окаже разковничето на успеха J

*На последния Social Me Workshop, Бисер Вълов говореше за Марките на любовта. И за това колко важна е любовта при позиционирането на продуктите. Между другото, той има доста интересна лекция по тази тема, ако ви се отвори случай - не пропускайте да го послушате.

Книга за уикенда: "Лилавата крава"

В леглото с лилавата крава

Събудих се с идеята за лилавата крава. С мисълта за това как една изключително добра книга като че ли остана в сянката на следващата творба на своя автор. Говоря за „Лилавата крава” на Сет Годин. Ако не сте имали възможност да я прочетете, защото сте научили за автора й покрай „големия шум” около неговото „Племе”, например,  то сега е време да промените нещата и да си наваксате удоволствието.

В „Лилавата крава” не се говори за Milka. Нито пък книгата представлява продуктово позициониране от какъвто и да е характер. Изборът на заглавието обаче разбира се, не е случаен - чрез метафората за лилавата крава е визуализирана представата за различната, неподправената, дори - гениалната ИДЕЯ. Онази, която ще ви изведе на предни позиции на пазара и която ще ви превърне във фаворит в представите на потребителите.

С други думи – „Лилавата крава” е един много съботно-неделен, лежерно-мързелив, мечтателно-ентусиазиран и свежо-креативен начин за изкарване на предстоящия уикенд. 

Е, само в случай, че не карате ски или сноуборд! 

Или… нямате още по-добра алтернатива, която да ви чака в леглото J

Цената на свободното слово

Българското „свободно слово” струва жълти стотинки

Гост-автор: Веселин Стаменов

Весо е издател на няколко печатни издания у нас. Стои и зад реализацията на два от най-успешните в момента регионални таблоида – “ТОП Преса” и „Градът” (излизат в Югозападна България). Автор е на седем книги, две от които – касови за 2009-та.

Време е в малкото свободни и чисти, от към корист и комерсиализъм, места за творческа изява, да излезе на бял свят реалната стойност на българското слово. Няма значение под каква форма то се лее пред нашето съзнание, въпросът е с каква чистота е, с какви примеси е и изцяло какво е неговото качество.

Замисляли ли сте се някога как се издържат медиите в България? Хей така, на ужким, как се издържа четиридесет членен екип, как се плащат луксозни офиси в центъра на София, как изобщо главният редактор на медийния официоз живее като истински олигарх, издържан уж от тиража, читателите и смешно свития рекламен пазар.

Много хора, предимно потребители на медийната “стока”, си мислят, че всъщност на този пазар конвертируемото в него е словото. Не, истината за извадената на тезгяха “стока” е свободата. Тази свобода, която уж преди 21 години извоювахме с кървав преход и нежна революция. Уви, методите са се променили, но не и статуквото. Да, в България няма свобода на словото. Има свобода на наложеното слово. Това слово, което се купува с милиони левове информационно обслужване от министерствата, това слово, което се купува с пране на пари от фалирали медии, това слово, което властта налага, за да й се угодничи. И ако някой си мисли, че има свобода на словото и израза в България, ще му кажа: “Да, има го и по цената от жълтите стотинки ще го познаете!”

Скрито зад евтината прозорлива клюка, скрито зад шеметното поднасяне на един стандартен факт, свободата на словото в България в момента идва от жълтите страници. Прокарано тихомълком, за да не те смачка огромната цензурираща машина, чистото слово успява да намери пътя към малкото останали – търсещи го.  Виждащият ще го види, в това усилено вярвам и се боря. Другото просто е чист медиен театър, наложен от хора, за които трудът е просто дело на други, а те са родени само да поемат лаврите.

За това не се изненадвайте, когато прочетете някъде до някое лого “коректният вестник” например. Не се съмнявайте, този вестник не ви лъже, той наистина е коректен към политическите и олигархическите кръгове, които са го създали.

Тук е моментът да завърша оптимистично. Не се съмнявам, че ще има хора, които ще ми зададат въпроса – има ли спасение от цялата тази схема на медиен октопод?

Има и това е съзнанието на българина. Като стари “кримки” в пропагандата, лидерите на медийните официози са убедени, че цял живот ще водят хората за носа. Уви, обаче... ядец.

Тиражите показват, че българският медиен потребител е успял да отсява качеството. Трудно вече може да бъде излъган. За това именно официозите печатат 70 000 бройки, например, 65 000, от които обаче отиват брак. Брак от миналото и жаждата за свобода. Така нужната ни свобода, за която плащаме обидно срамното цена от жълти стотинки и правим усилие да я намерим.