Реторически аспекти на първото медийно представяне на посланик Марси Рийс в България

 Посланик Марси Рийс встъпва в мандат като такъв в България през септември 2012 г. Тя наследява един от най-публичните посланици на САЩ у нас – н.пр. Джеймс Уорлик и в резултат на това и предвид мащабите и значението на страната, която представлява, нейната поява предизвиква интерес в много и различни аспекти. В тази връзка, първата публична изява на предстоящия, тогава, посланик на САЩ, разпространена като видео-обръщение към „народа на България”, представлява изключително любопитен материал за анализ и прогнозиране, като заявка за бъдеща политическа и обществена дейност.

Уводът на настоящото комуникационно послание е натоварен с изключително важна смислово – стилистична роля. Чрез него е зададен стилът на предстоящата комуникация, като е избран неформалният поздрав „Здравейте”. Това, обаче, което прави изключително силно впечатление и по този начин реализира най-основната функция на увода като реторически елемент – да привлече вниманието на аудиторията, е решението той да бъде издържан на български език.

От съдържателна гледна точка, уводът е издържан в класическите обръщение + теза, които предрешават последващата доказателствена част и по този начин обособяват в лийд ключовото послание на текста.

Доказателствената част на текста е решена чрез концентрично напластяване от аргументи, последователно разгърнати чрез поредица от подаргументи, чийто подробен анализ ще бъде изложен по-долу.

Публичната изява на Марси Рийс завършва със заключение, което не е изградено по класическите за реториката принципи. В заключителната част се пренебрегва правилото за извеждане на синтезиран тезис, като се използва рамкиращото и финално „до скоро”, отново на български език.

Доказателствена част

Построената аргументация, в хода на изложението на текста, представен във видеото се състои от прости и сложни речеви актове, които заедно изграждат сложна концентрично изградена координативна аргументация. Тя е построена дедуктивно, като първо се въвежда тезата, като към нея е разгърнат и доказателственият процес. В хода на доказателствената част, за потвърждение на становището се включват, както и съчинителни аргументии подчинителни такива. Подобно ораторско решение, което включва разнородни аргументативни единици, независимо, че са разгърнати по дедукция, затрудняват възприемането на посланието в рамките на краткия времеви обем, в който е построено цялото изложение. Сложната координация на аргументите в голяма степен изгражда бариери пред начина, по който посланието се възприема от обикновения зрител. Предвид характера на видеото и предвид най-честите условия, при които се предполага, че то ще бъде поднасяно на вниманието на аудиторията, подобно аргументативно решение не би могло да изпълни ефективно реторическите функции, заложени като цели в комуникационната му същност.

          Финалът на доказателствената част, вместо да подчертава и да надгражда заложеното в тезата, остава в известна степен неоптимизиран докрай. В заключение е използван пореден подаргумент, който внася сила към подчинителната аргументативна двойка, но няма силата на самостоятелен такъв. Този ораторски избор е неприсъщ за класическата убеждаваща комуникация и с него ораторът рискува спад във вниманието и интереса на аудиторията си в момент, който практически е решаващ за формирането на мнението й от цялостната публична изява. Класическите реторически принципи повеляват изграждане на самостоятелно и смислово натоварено заключение, което да последва логически изградено и градирано по сила и същност доказателствено тяло. Подобно в рамките на настоящия аргументативен процес, не се наблюдава.

Важен за изпълнение на целите на настоящия публичен текст/видео, е съществуващият речевият акт:  „Като посланик, аз ще използвам своя досегашен опит, за да запозная повече американци с ползата да правят бизнес в България, да разширя нашето сътрудничество в областта на сигурността, да подкрепя усилията на България за подобряване на съдебната й система, както и да разширя познанията за културата и историята на нашите две страни”, като той представлява група от съставни подаргументи аргументи. Този изключително сложен аз възприемане, поради дължината си, комисив практически е и най-силният аргумент, в рамките на настоящия доказателствен процес. Чрез него ораторът отговаря директно на тезата, заложена в началото на своето изложение. Той поема личен ангажимент в изпълнение на основното си становище, което осмисля съществуването на цялостното публично представяне. Разположението му обаче в средата на изложението, обаче крие рискове, свързани със загубата на интерес, с разводняване на изказа, както и с загуба на вниманието на аудиторията.

Разположението на най-съществения аргумент в средата на аргументативното цяло е доста неподходящ за подобна кратка видео форма, особено когато тя е предназначена за използване онлайн, където изискванията към концентриран лийд и новинарски обособена уводна част, са задължителни. Фактът, че най-силният аргумент практически представлява поредица от четири самостоятелни подаргумента, обединени в едно цяло, също е доста нехарактерен за формата на публичното представяне. Краткият видео-анонс, който концентрира максимално уплътнена информация в изключително събран времеви отрязък, предполага към също така кратки, но концентрирани речеви актове. Сложните такива рискуват ораторът да остане неразбран, като част от привнесените от него аргументи се размият в цялостния ход на изказа.

Финалът на доказателствения процес, реализиран чрез видео представянето на личността на оратора, се състои от два експресива, които внасят нова серия подаргументи. След като ораторът представя себе си чрез работата си, той внася серия лични аргументи към основната теза. Подобен избор кореспондира изцяло с неформалния тон и личната „аз”-форма, която преминава през целия текст и на която се подчинява стилово цялото обръщение.  

Въпреки сравнително малкия обем на текста, той съдържа доста реторически аргументи. Всички те, целят разширяване на представата за представяната личност, повод за настоящата комуникация като „заслужил авторитет”. В реторическата аргументация са използвани, както рационални, така и по-емоционално натоварени аргументи – целта на многообразието е многопластово развитие на образа на оратора. В хода на изложението са използвани голям брой позовавания на факти и данни – уместно решение с оглед предварителните нагласи на аудиторията към оратора и слабата разпознаваемост на неговия, както политически, така и личен образ. Не е случайно позоваването на факти, които да подчертават близостта на оратора с аудиторията – речеви актове 5 и 6, като се акцентира на духовната (общите ценности) и физическа (познанията за Балканите) близост на оратора с аудиторията.

Що се отнася до рационалните аргументи, трябва да се обърне внимание на това, че независимо, че практически ораторът е в процес на превръщане в авторитет, още в първите речеви актове от доказателството, той използва реторически аргумент на авторитета. В тях той се позовава, освен на факти от историята, и на вторичната смислова натовареност на позования авторитет (Ейбрахам Линкълн). Фактите, данните и цифрите са окачествени като едни от най-силните аргументи още от Аристотел. В своята същност те са неоспорим факт в полза на една или друга теза и рядко могат да бъдат оспорвани. Както беше споменато и по-горе, те са особено ефективни в ситуации, при които липсва каквато и да е първоначална представа за предмета на комуникацията. Идентификацията с авторитети, както позоваването на доказали се такива, също са реторически аргументи, които имат доказана ефективност в процеса на изграждане на новия авторитет. Те се превръщат в заявка/гаранция за изпълнение на плановете и добра отправна точка за асоциативното развитие на представата за новия авторитет.

В хода на доказателствената част се наблюдава строга конструкция по отношение на подбора на аргументите. Разпределението им е реализирано в четири основни групи, които изпълняват различни реторически функции. Чрез тях са назовани четирите основни посоки в бъдещата работа на новия посланик на САЩ в България и дори само и единствено тя смислово детерминира целия настоящ информационен масив, реализиран чрез публичната изява. След тази група аргументи, изказът преминава рязко от
„аз” в „ние” форма, следва силна смяна в аргументативния ход, като към доказателствената част са внесени серия от емоционални аргументи. Подобен избор не е случаен. Споделянето на лични преживявания и позоваване на семейството, още веднъж акцентират на представата „аз съм като вас”, „аз съм един от вас”. Този похват цели скъсяване на дистанцията между говорещ и слушащ и е ефективен в контекст, в който ораторът наистина носи общи черти с аудиторията си, както е в случая. Той подпомага премахването на психологическите бариери при предаване на посланията от оратора към аудиторията и е особено подходящ при подобен „представящ” текст.

Изцяло в сферата на емоционалното е решен и финалът на текста – факт, който в контекста на нагласите и очакванията на аудиторията по отношение на оратора и неговата публична роля, се явява доста нетипичен. Той обаче кореспондира изцяло с формата на настоящата публична изява и особеностите на канала, за която е пригодена тя. Изборът на една от най-големите онлайн медии за споделяне на информация YouTube за разпространение на настоящото видео-обръщение, демонстрира иновативност и съвременно мислене, но едновременно с това подчертава желанието на новия посланик да продължи политиката на досегашния, който подчертано скъсяваше дистанцията между себе си, институцията, която представляваше и широката общественост на страната-домакин. В този контекст, по-неформалният и балансирано-емоционален изказ се оказва и единственият възможен избор. Той реторически идентифицира представата за оратора с тази за „модерното” и „съвременното”, като дава сериозна заявка за обсега на бъдещата комуникация. Идеята за „промяната”, „новото”, „различното”, в контекста на социално-политическата обстановка, детерминирана преди началото на кампанията, е един от малкото възможни комуникационни модели, който би бил реторически ефективен за постигане на целите.

Елокуцио/стил на видеото:

          Както беше споменато и по-горе, независимо от характера на видео клипа, в текста към него преобладават сложни речеви форми, които в превод на български език не са най-подходящият избор. Бихме могли да отдадем съществуването им на пропуски при превода и на слаба предварителна подготовка, свързана със спецификите на българския език. Подобна слабост е неоснователна, тъй като проучването на аудиторията и максималното адаптиране на текста към нея е от изключителна важност за ефективността на публичната комуникация. Несъобразяването с Аристотеловия триъгълник, който повелява баланс в триединството „оратор-реч-аудитория” във всеки един момент и при всеки един елемент от публичната изява, води до дисбаланс на самата нея и това се отразява директно върху постигането на предварително поставените цели.

Наред с това, впечатление прави, че високата глаголна температура, характерна за този комуникативен жанр, в конкретната комуникационна ситуация, е сравнително слаба. Освен това, текстът е сравнително беден на сложни стилови елементи, както и сложни реторически фигури.

Ключови думи:

Подборът на изразни средства в рамките на текста, транслиран чрез видео клипа, очертава посоката, в която терминологично се позиционира публичната фигура и която ще се разгръща постепенно чрез отделните елементи. В тази връзка, биха могли да се обособят своеобразни „ключови думи”, които ще се превърнат в ключови думи за предстоящата политика на САЩ в България: човешките права и свободи, бизнес, сигурност, съдебна система, култура и история, българското изкуство и българската музика.

Някои основни изводи, свързани с видеото, разглеждано като самостоятелен текст:

Предвид краткия обем, в който трябва да бъде представена информацията, тя е конструирана по начин, който не е най-оптимален. Изборът на дедукция се оказва недостатъчен при оптимизиране на посланието. Сложните конструкции от аргументи, съдържащи поредица от подаргументи, прави изказът тромав и усложнява възприемането на посланието. Специфичният избор на разположение на отделните групи аргументи в текста, в това число и разположението на най-силните аргументи в средата на текста, разфокусира разбирането на основните политически послания в рамките на настоящото публично изказване. Разположението на емоционалните аргументи във финала на текста подменя основната функция, която подобна публична изява теоретично цели да изпълни – а именно – да достави нова информация на аудиторията. Рационалната информация или информацията „по същество”, която кореспондира с предварителните нагласи, които аудиторията има към оратора като изпълнител на определена обществена роля, бива своеобразно „замъглена” в поток от емоционална, лична и доста маргинална информация, свързана с личния живот на Марси Рийс. Подобен ораторски избор, свързан с конструкцията на публичното послание, би могъл да се обясни с линията на публично поведение, следвана от американските политици през последното десетилетие, както и с тази, която настоящият американски президент Барак Обама апробира като „печеливша” в последните четири години. Въпреки това, обаче, общественият и социално-политически контекст в България има други, по различни, по-прагматични изисквания по отношение на публичните личности и тяхното публично поведение. Рационалното говорене продължава да бъде водещият комуникационен модел, който се оказва „очакван” и съответно – изпълнението му – „ефективно” от комуникационна гледна точка. В потвърждение на това биха могли да се приведат десетките статии в печатни и онлайн издания, които се появяват след като настоящото видео-обръщение е публикувано в YouTube. Всяко едно от тях преразказва речта на Марси Рийс, като акцентът е не върху емоционалната страна от образа на новия посланик на САЩ, а е върху ключовите послания и политиките, подсказани сякаш „между другото” конкретно в тази първа публична изява.

В заключение може да се обобщи, че настоящата първа публична изява на новия посланик на САЩ в България – н. пр. Марси Рийс, е изградена изключително реторично. В рамките на изказа се съдържат най-важните за бъдещата й политика послания, но те са завоалирани измежду сложен, тромав, труден за възприемане и разфокусиран наратив – похват, който преднамерено и свободно позволява изключително широк диапазон на интерпретации и тълкувания и поставя множество въпроси, на които предстои да отговарят специалистите по външна политика и национална сигурност.

Видеото може да се види тук: http://www.youtube.com/watch?v=EJNIv4AUpJI 

Г-жа Обама и утопичният свят на американското семейство

Кампанията за Президент на САЩ е в разгара си и всекидневно политическите щабове на основните опоненти внасят нова серия аргументи към цялостния комуникационен дискурс. В този контекст, пламенната двадесет и пет минутна реч на първата дама – Мишел Обама, изнесена вчера пред публика и медии, се превръща в крайъгълен камък в политическата кампания на нейния съпруг.

Въпреки че в политическото говорене, подобна ситуация – първата дама да излиза в публична защита на своя съпруг, не е типична, за Мишел Обама тази изява е логическо продължение на поредица от насочени целеви актове. Тя е естествено продължение на една втора политическа линия, изграждана и поддържана внимателно от екипа на Президента още от началото на неговия мандат. През четирите години управление на нейния съпруг, образът на Първата дама беше много внимателно позициониран и изграждан стратегически, до степен в която днес той се употребява от екипа като свързващо звено в публичната представа и разположението на Президента и неговия народ. Нещо повече – в кампания, изградена върху тясната връзка между лидер и последователи, ролята на Съпругата на Обама е ключова.

В качеството си на своеобразен гарант за изпълнение на основното послание от политическото говорене на кандидата на Демократите, което може да се обобщи с простото: „Аз съм като вас, аз съм един от вас”, Мишел Обама очаквано застава пред аудиторията. Нейната публична роля на съпруга и майка е хиперексплицирана до степен съпруга и майка на народа, на избирателите. В този контекст, изказването й е изградено изцяло върху емоционални апели, върху идеята за емоционалното говорене на майката. Личните истории, свързани със семействата им – нейното и на Президента, разказите за ключови в емоционално отношение житейски моменти от тях, ненатрапчивото, но осезаемо присъствие на фигурите на двете им деца, споменаването на родителите им – нейния баща, неговата майка и баба, назоваването на Президента на малко име – всичко това разгръща поредица от аргументи, подредени в добре балансирано концентрично изложение. Всеки нов аргумент внася серия от тройни подаргументи, които добавят допълнителна сила към основното становище, интерпретирано горе-долу така: „Ние се нуждаем от вас, защото ние сме част от вас и само заедно можем да върнем силата и блясъка на американската нация”.

Речта цели да докосне избирателите. Да ги увери още веднъж в автентичността на политическото говорене на Барак Обама, да ги направи съпричастни, да им даде личен пример и да гарантира изпълнение на поеманите от него обещания. Тя, дошлата от обикновено семейство с болен баща, среща него – момчето от колежа, което има само един чифт обувки, влюбват се и създават семейство, въпреки, че в началото всичко, което имат е „любов и дългове към банката”. Въпреки това, с упорит труд и много вяра в семейните ценности и трудолюбието, те успяват да постигнат Американската мечта и тъй като дълбоко вярват, че човек е щастлив не когато има единствено за себе си, а когато споделя с другите и им помага и те да изживеят същата тази Американска мечта, се захващат с политика. Нещо повече – днес, с опита, придобит от четирите години управление, те вече знаят какво още трябва да се направи и всичко, от което имат нужда е търпението, подкрепата и помощта на нацията, за да могат, въпреки тежките времена и предизвикателствата, да помогнат на Америка да продължи да се развива като държава и нация. Така – ни повече, ни по-малко, речта се превръща във вербализация на развиващия се образ на Първата дама. Изцяло в стила на Опра, с характерните хиперболизации и силни смислови акценти, изградени върху оксиморонната двойка – „трудности – победа”, Мишел Обама разкрива себе си и се налага като гарант за изпълнението на политиката на мъжа си – политика направена от и за хората.

Утопично и идеалистично – така звучи бъдещето в речта на Мишел Обама. И въпреки, че рационалният превод на речта не би приел съществуването на подобно публично становище, то това е единственото възможно бъдеще в настоящия ролеви модел. Майката закрилница иска най-доброто за децата си и прави всичко единствено и само заради тях. И Президентът – бащата на народа, който ще се погрижи за всички членове от семейството и най-вече за онези, които имат нужда от това.

Дали обаче речта и цялостната позиция на Първата дама в рамките на президентската кампания на нейния съпруг, е съобразена с нагласите и очакванията на аудиторията днес, остава въпрос от изключителна важност. Защото докато преди четири години, своеобразният месиански модел предричаше победа, то към момента ситуацията налага доста по-различна посока на политическо говорене. Много повече конкретика и по-малко общи приказки. Защото по видяното до момента, емоциоанлността, щедро демонстрирана в настоящата кампания на Обама, е посока, която днес, за разлика от преди четири години, отвежда екипа в плаващите пясъци на нарастващия избирателен скептицизъм, от които изплуването се оказва все по-трудна задача. Залогът е огромен, а на обратната страна на монетата седи конкретният и ясен изказ на опонента, точните и не винаги удобни публично зададени въпроси, фактите, данните и огромната, невиждана от сто години насам безработица в САЩ.

Цялата реч на Мишел Обама, може да се види тук: http://www.youtube.com/watch?v=ZTPdKUA9Ipg

Да направим „малко PR” на Министъра

Поемам риска институционалните ни колеги да приемат лично, онова, което имам да кажа, но за някои неща ми е доста трудно да остана безучастна. Във вчерашния 24 часа открих това каренце. Разбира се, зачетох се, въпреки че по съдържанието не съм сигурна дали целта на написаното е била някой изобщо да го прочете...

Не искам да звуча грубо, затова снимах каренцето в доказателство на думите ми. И все пак – след като с невероятно усилие преминах през тези „не-съдържащи-информация” три абзаца, естествено си зададох няколко въпросчета свързани с това кой пише тези неща, кой ги одобрява и … кой се очаква да остане безкрайно доволен, след като ги прочете.

В опит все пак да си отговоря, реших да споделя тази пламенна реч, подписана с името и снимката (вероятно най-клишираната снимка на г-н Министъра, позиращ с недподписваща химикалка в ръка). Скромните ми претенции по реторика и писане на речи предполагат няколко буквално железни правила за писане на речи – обръщения.

На първо място стои целта. След като няколко пъти препрочетох този текст, продължавам да не мога да намеря по-голяма цел от това да се „пусне там нещо във вестника по повод откриването на ловния сезон”. Ама дали ловците трябва да го видят, дали ще им е интересно да го прочетат и въобще…какво искаме да им кажем и носим ли някакво реално съдържание с текста, това няма никакво значение. Или поне, не за автора на речта – с което се изчерпва покриването на второто правило в реториката -определянето на аудитория и генериране на послание, изцяло съобразено с нея. Третото – изборът на адекватен (отново, спрямо аудиторията и самото послание) канал, също в този контекст остава доста спорен…

Ако продължим с анализа, според това как „трябва” да се пише едно реторическо послание (каквото настоящият текст има претенции да бъде), трябва да си поговорим и за съдържанието му. В случая, извинете ме, но трите абзаца представляват абсолютен нонсенс, що се отнася до словослагане. Думи, свързани в изречения, които образуват три смислово неопределени абзаца… Или един текст, който просто трябва да се мъдри гордо до снимката на Министъра.

И така, на финал имаме – текст и снимка на Министъра, ето това очевидно е представата на някой за „малко PR” във вестника…

Спирам до тук, защото ако продължа, ще се окаже, че съм обърнала прекалено много внимание на нещо, което далеч не го заслужава и ще вземе да се окаже, че този безумен текст свършва определена работа, пък било то и с негативен оттенък.

PUSH-UP PR

Тази година PR кампаниите, шортлистнати на фестивала Cannes Lions 2012, определено ме впечатлиха. Моя коментар за тях, както и този на различни родни и международни PR специалисти, заедно с пълна селекция от наградени ентрита, ще можете да прочетете в броя на SIGNCAFE, който ще излезе през септември. Без да чакам да излезе броя, обаче, искам да споделя една от любимите ми кампании, отличени абсолютно заслужено със златен лъв, с оригинално заглавие - HEMA MEGA PUSH-UP BRA дело на холандската агенция DOOM&DICKSON Amsterdsm. Съвсем накратко, кампанията е следната: Екипът на марката сутиени HEMA пуска скандална фотосесия на един от push-up сутиените си, за лице на която е избран мъж. Акцентът е поставен върху това, че сутиенът е толкова добър, че дори и мъж може да изглежда с невероятен бюст единствено и само с помощта на сутиените на HEMA (Цялата кампания можете да видите тук: http://www.canneslions.com/work/2012/pr/entry.cfm?entryid=15514&award=99&order=0&direction=1).

Дръзка и в същото време изключително проста, тази кампания отговаря на задължителните две условия, които отличават наистина големите PR идеи от обикновените и посредственички такива. Смелостта и размахът на въображението пък са другото нещо, което винаги, ама винаги впечатлява – независимо дали нас, зрителите или тях – клиентите.

Уникална идея, насладете й се с удоволствие!

Българските приказки за маркетинга събрани в книга

Преди десетина дни излезе онлайн една от най-любопитните специализирани книги, които съм чела наскоро – „100 български маркетинг приказки”. С нескрита гордост ще споделя, че аз имах възможност да я прочета топла-топла предпремиерно и когато получих копие от нея, първото нещо, което си помислих, още преди да я отворя и зачета, беше доволното: „Ето, качествените български е-книги стават все по-вече и повече!”


Истинското ми удовлетворение, обаче, дойде веднага след като преминах с нетърпение през съдържанието и започнах да чета текстовете. Тази малка наглед книжка постепенно се разкри пред мен като един завършен пъзел от идеи, know-how и съвети, които практически я превръщат в изключително полезен наръчник по маркетинг. И тъй като определението „полезен наръчник” рискува да я заклейми, поставяйки я до дългата поредицата „скучновати” професионални книги, веднага бързам да добавя две-три думи за темите и стила, които я открояват.


Тематично, тя обхваща изключително широк спектър от маркетингови теми – от това какъв трябва да е маркетинг специалистът, с който да работим и как да си напишем успешен маркетингов план, през изключително любопитните (поне за мен) летален маркетинг, маркетинг от уста на уста, ambush marketing, вирусен и buzz marketing.


Това съдържателно разнообразие е поднесено по изключително свеж, приятелски и без съмнение – четивен стил, който провокира читателя да прочете и тази приказка, и следващата, и по-следващата, и така … до самия край на всичките й малко над двеста страници.


Не на последно място, е-книгата „100 български маркетинг приказки” сама по себе си се превръща в доказателство на една от тезите, изведени в нея, която гласи, че книгата и е-книгата могат да вървят ръка за ръка и ще бъде така, докато читателите имат потребност от това.


В този ред на мисли, пожелавам на авторите да успеят да реализират този свой проект и на хартиен носител, за да можем всички, които все пак обичаме да си подреждаме книжки на рафтовете в личните библиотеки, да имаме възможност добавим и това удоволствие към останалите, които „100 български маркетинг приказки” ни поднася!


Ако съм ви заинтригувала поне малко със съдържанието на „100 български маркетинг приказки”, можете да си я изтеглите напълно безплатно оттук: http://marketingprikazki.bg/

За PR агенциите, клиентите и хората

С нетърпение очаквах излизането на книгата на д-р Александър Христов „ПР Практика: Работа с агенция”, за да мога да споделя новината с вас. И тъй като имах възможността да я прочета още докато беше на PDF (за което много благодаря на автора), още ден след официалната премиера, мога да си споделя впечатлението от нея. Всъщност, ще споделя причините да инвестирате малка част от липсата си на свободно време с нея. А те са: подреденост, полезност, ефективност. С други думи подредеността в мислите на автора, която си личи съвсем ясно от написаното, се отразява пряко на полезността на информацията, описана в книгата. Това, на свой ред, естествено води до осмисляне на времето, прекарано с нея в ръка.

Далеч съм от мисълта да я преразказвам (но дори и да искам, не бих могла, с оглед на факта, че наръчниците са като речниците – ходи и ги преразказвай, да те видя!). Защото книгата на д-р Христов спокойно би могла да се определи като „наръчник”. И то не какъв да е, а наръчник за справяне в среда, която много често се описва с повдигане на рамене, клатене на глава и измърморване на полу-думите „мани-мани”. В книгата на д-р Христов, обаче, повдигане на рамене няма. Точно обратното – има точни и ясни съвети за подреждане на хаоса във взаимоотношенията между PR агенцията и нейните клиенти. А това я прави едно интересно и любопитно четиво дори и за професионалисти, усвоили до съвършенство изкуството на B2B общуването в контекста на комуникациите.

Малка нощна “приказка” за рекламата

През последния месец ми се налага да върша определени неща в интервала 3-5 часа през нощта и тъй като заниманията ми по това време изискват от мен поне да съм будна (!), често прибягвам до телевизора за забавление. Докато пиша това, обаче си давам сметка, че „телевизор” и „забавление” в контекста на този безумен часови пояс, са две думи, които в името на истинността, няма как да сложа в едно изречение. Програмата по това време е отчайваща, дори повторенията на предавания са малко. От екрана се лее само и единствено боза, но не каква да е, а пресечена – с дъх на латиноамерикански сапунки, подправена с турски сериали на око и гарнирана – тук-там с някой роден шедьовър. С две думи – цъкането по каналите през нощта е занимание, лишено от какъвто и да е смисъл – констатация, която едва ли би изненадала някого. 

Принципно, сама по себе си, не изненадва и мен. Това, обаче, което на фона на цялата тази кафеникаво-блудкава течност, успява почти всяка нощ да ме впечатли искрено, е наличието на рекламни блокове! Без майтап! Повторенията на безумни предавания биват накъсвани от реклами, които някой е програмирал, но още по-учудващо - друг е платил. И тези реклами никак не се свеждат до уникалното творение – телешопинга. През последните дни видях реклами на слънцезащитни кремове, напитки и какво ли още не. Все неща, които на мен и на останалите неколцина изтрещели зрители в този безумен час, ще ни бъдат от изключителна, неотложна и безкрайно необходима полза. Подозирам обаче, че шефовете на отделите, платили за рекламата на тези брандове, не са между гледащите телевизия през нощта, в противен случай няма да успея да намеря логично обяснение за това тяхно решение да похарчат никак не малък бюджет за поява в този „праймтайм”.

Всъщност, споделих тези мои среднощни телевизионни преживявания, защото винаги, ама винаги, като зрител, слушател и най-вече – потребител, съм се чудила кои са тези хора, които плащат за солидната доза безумия, които преминават през местата за реклама, независимо къде са ситуирани те. Защото, както казват старите хора, не е луд този, който яде баницата, а този който му я дава – народна мъдрост, която за съжаление явно важи в пълна сила за голяма част от родното рекламното програмиране.