PUSH-UP PR

Тази година PR кампаниите, шортлистнати на фестивала Cannes Lions 2012, определено ме впечатлиха. Моя коментар за тях, както и този на различни родни и международни PR специалисти, заедно с пълна селекция от наградени ентрита, ще можете да прочетете в броя на SIGNCAFE, който ще излезе през септември. Без да чакам да излезе броя, обаче, искам да споделя една от любимите ми кампании, отличени абсолютно заслужено със златен лъв, с оригинално заглавие - HEMA MEGA PUSH-UP BRA дело на холандската агенция DOOM&DICKSON Amsterdsm. Съвсем накратко, кампанията е следната: Екипът на марката сутиени HEMA пуска скандална фотосесия на един от push-up сутиените си, за лице на която е избран мъж. Акцентът е поставен върху това, че сутиенът е толкова добър, че дори и мъж може да изглежда с невероятен бюст единствено и само с помощта на сутиените на HEMA (Цялата кампания можете да видите тук: http://www.canneslions.com/work/2012/pr/entry.cfm?entryid=15514&award=99&order=0&direction=1).

Дръзка и в същото време изключително проста, тази кампания отговаря на задължителните две условия, които отличават наистина големите PR идеи от обикновените и посредственички такива. Смелостта и размахът на въображението пък са другото нещо, което винаги, ама винаги впечатлява – независимо дали нас, зрителите или тях – клиентите.

Уникална идея, насладете й се с удоволствие!

Българските приказки за маркетинга събрани в книга

Преди десетина дни излезе онлайн една от най-любопитните специализирани книги, които съм чела наскоро – „100 български маркетинг приказки”. С нескрита гордост ще споделя, че аз имах възможност да я прочета топла-топла предпремиерно и когато получих копие от нея, първото нещо, което си помислих, още преди да я отворя и зачета, беше доволното: „Ето, качествените български е-книги стават все по-вече и повече!”


Истинското ми удовлетворение, обаче, дойде веднага след като преминах с нетърпение през съдържанието и започнах да чета текстовете. Тази малка наглед книжка постепенно се разкри пред мен като един завършен пъзел от идеи, know-how и съвети, които практически я превръщат в изключително полезен наръчник по маркетинг. И тъй като определението „полезен наръчник” рискува да я заклейми, поставяйки я до дългата поредицата „скучновати” професионални книги, веднага бързам да добавя две-три думи за темите и стила, които я открояват.


Тематично, тя обхваща изключително широк спектър от маркетингови теми – от това какъв трябва да е маркетинг специалистът, с който да работим и как да си напишем успешен маркетингов план, през изключително любопитните (поне за мен) летален маркетинг, маркетинг от уста на уста, ambush marketing, вирусен и buzz marketing.


Това съдържателно разнообразие е поднесено по изключително свеж, приятелски и без съмнение – четивен стил, който провокира читателя да прочете и тази приказка, и следващата, и по-следващата, и така … до самия край на всичките й малко над двеста страници.


Не на последно място, е-книгата „100 български маркетинг приказки” сама по себе си се превръща в доказателство на една от тезите, изведени в нея, която гласи, че книгата и е-книгата могат да вървят ръка за ръка и ще бъде така, докато читателите имат потребност от това.


В този ред на мисли, пожелавам на авторите да успеят да реализират този свой проект и на хартиен носител, за да можем всички, които все пак обичаме да си подреждаме книжки на рафтовете в личните библиотеки, да имаме възможност добавим и това удоволствие към останалите, които „100 български маркетинг приказки” ни поднася!


Ако съм ви заинтригувала поне малко със съдържанието на „100 български маркетинг приказки”, можете да си я изтеглите напълно безплатно оттук: http://marketingprikazki.bg/

За PR агенциите, клиентите и хората

С нетърпение очаквах излизането на книгата на д-р Александър Христов „ПР Практика: Работа с агенция”, за да мога да споделя новината с вас. И тъй като имах възможността да я прочета още докато беше на PDF (за което много благодаря на автора), още ден след официалната премиера, мога да си споделя впечатлението от нея. Всъщност, ще споделя причините да инвестирате малка част от липсата си на свободно време с нея. А те са: подреденост, полезност, ефективност. С други думи подредеността в мислите на автора, която си личи съвсем ясно от написаното, се отразява пряко на полезността на информацията, описана в книгата. Това, на свой ред, естествено води до осмисляне на времето, прекарано с нея в ръка.

Далеч съм от мисълта да я преразказвам (но дори и да искам, не бих могла, с оглед на факта, че наръчниците са като речниците – ходи и ги преразказвай, да те видя!). Защото книгата на д-р Христов спокойно би могла да се определи като „наръчник”. И то не какъв да е, а наръчник за справяне в среда, която много често се описва с повдигане на рамене, клатене на глава и измърморване на полу-думите „мани-мани”. В книгата на д-р Христов, обаче, повдигане на рамене няма. Точно обратното – има точни и ясни съвети за подреждане на хаоса във взаимоотношенията между PR агенцията и нейните клиенти. А това я прави едно интересно и любопитно четиво дори и за професионалисти, усвоили до съвършенство изкуството на B2B общуването в контекста на комуникациите.

Малка нощна “приказка” за рекламата

През последния месец ми се налага да върша определени неща в интервала 3-5 часа през нощта и тъй като заниманията ми по това време изискват от мен поне да съм будна (!), често прибягвам до телевизора за забавление. Докато пиша това, обаче си давам сметка, че „телевизор” и „забавление” в контекста на този безумен часови пояс, са две думи, които в името на истинността, няма как да сложа в едно изречение. Програмата по това време е отчайваща, дори повторенията на предавания са малко. От екрана се лее само и единствено боза, но не каква да е, а пресечена – с дъх на латиноамерикански сапунки, подправена с турски сериали на око и гарнирана – тук-там с някой роден шедьовър. С две думи – цъкането по каналите през нощта е занимание, лишено от какъвто и да е смисъл – констатация, която едва ли би изненадала някого. 

Принципно, сама по себе си, не изненадва и мен. Това, обаче, което на фона на цялата тази кафеникаво-блудкава течност, успява почти всяка нощ да ме впечатли искрено, е наличието на рекламни блокове! Без майтап! Повторенията на безумни предавания биват накъсвани от реклами, които някой е програмирал, но още по-учудващо - друг е платил. И тези реклами никак не се свеждат до уникалното творение – телешопинга. През последните дни видях реклами на слънцезащитни кремове, напитки и какво ли още не. Все неща, които на мен и на останалите неколцина изтрещели зрители в този безумен час, ще ни бъдат от изключителна, неотложна и безкрайно необходима полза. Подозирам обаче, че шефовете на отделите, платили за рекламата на тези брандове, не са между гледащите телевизия през нощта, в противен случай няма да успея да намеря логично обяснение за това тяхно решение да похарчат никак не малък бюджет за поява в този „праймтайм”.

Всъщност, споделих тези мои среднощни телевизионни преживявания, защото винаги, ама винаги, като зрител, слушател и най-вече – потребител, съм се чудила кои са тези хора, които плащат за солидната доза безумия, които преминават през местата за реклама, независимо къде са ситуирани те. Защото, както казват старите хора, не е луд този, който яде баницата, а този който му я дава – народна мъдрост, която за съжаление явно важи в пълна сила за голяма част от родното рекламното програмиране. 

Цукерберг, Иво Илиев и българската следа във Фейсбук

Преди дни бяха раздадени и първите у нас награди за фейсбук страница. Интересни личности и брандове отнесоха статуетки за различни онлайн заслуги. След финала на церемонията, освен статуетките за наградените, за всички, които се интересуват професионалано от комуникации, остават поуките. Ето какви са моите пет:

1. У нас има ентусиасти, които са готови да правят разни неща, за да може целият сектор да върви напред. Тук е мястото да благодарим на организаторите (виж. Иво Илиев) за възможността да наблюдаваме как различни родни брандове мерят сили в най-посещаваната социална мрежа. Остава да си пожелаем още повече участници за следващия сезон на класацията, защото тук Пуховата сентенция „Колкото повече, толкова повече”, важи с пълна сила.
2. Блогърите са интересно и задружно племе, което заслужава сериозни адмирации. Независимо, че българите се славим с единашката си природа, родните блогъри показват, че „сговорна дружина планина повдига”, когато има наистина смислена идея, която да ги вдъхнови. 
3. Свидетели сме на много добре поддържани и модерирани страници във фейсбук, които доказват, че социалните мрежи не са място за споделяне единствено на снимки, направени пред огледалото на лъскава тоалетна в гъзарско заведение.
4. Има смисъл да се ровим в социалните мрежи. Има смисъл и да се сприятеляваме с марки. Така демонстрираме своята лоялност към тях, усещаме се съпричастни и поддържаме активна зона на комфорт. Пък и … току виж сме спечелили нещо допълнително в отговор на своята лоялност!
5. Във фейсбук има групи, чийто членове си помагат. И тук не говоря за BG-mama. Ако още не сте член на професионални групи, никога не е късно да поправите грешката. Когато влезете там, обаче, бъдете готови не само да взимате, но и да давате, колкото и банално да звучи на пръв поглед това.
   
   

Това са моите пет. След като влезете и разгледате сайта на класацията - http://bgfacebook.com/, със сигурност ще се сдобиете и със свои. Независимо какви са те, обаче, сигурна съм, че и вие ще подкрепите мнението, че шампионите се раждат в състезания, а не докато си седят кротко в хола на дивана. Не, че във второто има нещо лошо, но за съжаление от тази позиция всички сме шампиони, без да можем да го докажем J

Успех на класацията и във втория й сезон, който, както Иво обеща, ще стартира още тази есен!

Наздраве за Боб и за творческото безсилие на родните телевизии

Така се стекоха нещата, че през последните две седмици се превърнах в още по-сериозен теле-зрител. Резултатът – затвърдих собствените си наблюдения, свързани с тоталната липса на теми в най-рейтинговите родни новинарски и публицистични предавания. Отново!

Със сигурност, това мое откритие на дали ще изненада някого, но не мога да остана безучастна, когато от родните телевизии подценяват толкова грубо собственото ми зрителско търпение… Капката преля, когато чух „новината” за англичанина Боб, който излъчва от собственото си студио в село Долна Кремена сутрешно радио предаване, за ПОРЕДЕН път тази седмица – първо в сутрешния блок на Бтв, а после и като новина във всички новинарски емисии през деня...

Факт е, че когато научих за този журналист и неговото начинание за пръв път по БНТ преди около седмица, определено ми стана интересно. Когато обаче два дни по-късно чух същата „новина” за него и по Нова – степента на интереса ми рязко спадна. И когато това досадно дежа вю се появи и по Бтв с цяла седмица закъснение, определено емоциите ми навлязоха в червеникавия регистър.

Ако оставим „новината” за Боб настрана, практически темите, които централните емисии дъвчат и предъвкват във всичките си предавания през последните две седмици, се свеждат до… цели ДВЕ (!) - земетресението в Перник и забраната за тютюнопушенето на обществени места. Толкоз. Тук-таме материал за един или друг Боб рязко „освежава” потока от празнословене, което повтаря и преповтаря един и същ рефрен.

Съвсем естествено и без никакви претенции за каквото и да е, си задавам простичкия наглед въпрос - защо сме свидетели на подобна тематична бедност в медиите? Наистина ли в нашата страна нищо не се случва или просто хората, които седят зад производството на медийната продукция, нямат очи и уши за случващото се? Не ми се иска да задълбавам и в излишни теории на конспирацията, но дали пък липсата на тематично разнообразие не е целенасочен ход на някой зъл гений, луд фен на тезата, че информационно затъмнените хора се управляват по-лесно, а повторението е майка на затъпяването?

И въпреки, че след последното разсъждение някои биха отбелязали, че и аз започвам да ставам една истинска Долна Кремена, с радост искам да отбележа, че днес тематиката на скучния медиен поток „живна” с нова тема – взривовете в село Лозенец. И следвайки тенденцията на гореупоменатите наблюдения, хващам бас, че ударната й вълна ще се задържи във всички предавания на водещите телевизии (и не само) за повече от десет дни, разбира се - ако новината за някой астероид не пресече рязко пътя й. И тогава, нищо друго не ни остава в ролята на „драгия зрител”, освен да се заредим с търпение, да се настаним удобно на дивана пред телевизора и да си сипем едно питие за… здравето на Боб, разбира се! 

Къде е истината в медиите?

PR-ът, журналистите и въпросът за истината

 

По време на доста емоционалната дискусия, която се завихри вчера в рамките на шестия PR фестивал („PR следа и медийна среда”), в панела, в който участвахме заедно с доц. д-р Орлин Спасов и издателят на в-к „Република” Петьо Блъсков, стигнахме до някои интересни заключения. Разбира се, следвайки собствената си интерпретация по темата, ето как бих могла да обобщя основния „проблем-решение”, очертан в нея:

Доц. Спасов изнесе данни от проведено проучване между PR специалисти и журналисти, според което:

45% от запитаните PR специалисти паралелно работят и в полето на журналистиката;

79% от за питаните PR специалисти посочват, че в по-близкото или в по-далечното минало са работили като журналисти;

Над 50% от запитаните PR специалисти допускат, че биха могли да работят като журналисти;

Успоредно на това, ето как отговарят запитаните журналисти:

10.5% от журналистите заявяват, че работят и като журналисти;

22.5% от тях заявяват, че вече са се занимавали някога с PR;

66% от журналистите могат да си представят, че биха могли да работят като PR специалисти;

Или с други думи, резултатите от проучването показват силно размиване на границите между PR специалисти и журналисти – факт, който е резултат от различни процеси – социални, икономически, дори исторически – като се има предвид сравнително кратката история на PR у нас…

            Съществуващото размиване на границите, обаче, неминуемо довежда до известни проблеми. Всеки журналист, който си мисли, че може да стане PR специалист, само защото познава колегите си от медиите, неминуемо възприема PR професията и практикуващите я, по-скоро като занимаващи се с „нещо лесно, за което получават незаслужено много голямо възнаграждение”. От своя страна, тази изключително принизена представа за професията „Връзки с обществеността” неминуемо рефлектира върху размиване на границите между PR и рекламата, а това, в контекста на съвременните медии, определено представлява проблем. Възприемането на PR като „платени публикации”, карета или други текстове „по ценоразпис”, не само, че профанизира самата професия, но и пряко кореспондира със съдържанието на пресата у нас (която по време на панела г-н Блъсков нарече не без основание „кафява”) и която предвид застаряващото население на страната ни, си остава медията с най-високи нива на доверие.

Или с други думи – докато няма разграничение между PR и журналистика в рамките на практиката, няма да има и разграничения между PR и реклама, платените публикации ще доминират в медиите…и така по веригата, докато информацията достига до леля Мария, която приема една новина за истина, само защото я пише във вестника…

Решението? Колкото и банално да звучи, май пак отиваме на ниво правила. И морал. И колкото и всички да се борим почти непрекъснато за свободата си, явно в рамките на настоящия медиен контекст, установяване на ясни правила за интерпретация на истината, с която се борави, както в медиите, така и в PR, се оказва единственото възможно решение.