Книга за уикенда: "Лилавата крава"

В леглото с лилавата крава

Събудих се с идеята за лилавата крава. С мисълта за това как една изключително добра книга като че ли остана в сянката на следващата творба на своя автор. Говоря за „Лилавата крава” на Сет Годин. Ако не сте имали възможност да я прочетете, защото сте научили за автора й покрай „големия шум” около неговото „Племе”, например,  то сега е време да промените нещата и да си наваксате удоволствието.

В „Лилавата крава” не се говори за Milka. Нито пък книгата представлява продуктово позициониране от какъвто и да е характер. Изборът на заглавието обаче разбира се, не е случаен - чрез метафората за лилавата крава е визуализирана представата за различната, неподправената, дори - гениалната ИДЕЯ. Онази, която ще ви изведе на предни позиции на пазара и която ще ви превърне във фаворит в представите на потребителите.

С други думи – „Лилавата крава” е един много съботно-неделен, лежерно-мързелив, мечтателно-ентусиазиран и свежо-креативен начин за изкарване на предстоящия уикенд. 

Е, само в случай, че не карате ски или сноуборд! 

Или… нямате още по-добра алтернатива, която да ви чака в леглото J

Цената на свободното слово

Българското „свободно слово” струва жълти стотинки

Гост-автор: Веселин Стаменов

Весо е издател на няколко печатни издания у нас. Стои и зад реализацията на два от най-успешните в момента регионални таблоида – “ТОП Преса” и „Градът” (излизат в Югозападна България). Автор е на седем книги, две от които – касови за 2009-та.

Време е в малкото свободни и чисти, от към корист и комерсиализъм, места за творческа изява, да излезе на бял свят реалната стойност на българското слово. Няма значение под каква форма то се лее пред нашето съзнание, въпросът е с каква чистота е, с какви примеси е и изцяло какво е неговото качество.

Замисляли ли сте се някога как се издържат медиите в България? Хей така, на ужким, как се издържа четиридесет членен екип, как се плащат луксозни офиси в центъра на София, как изобщо главният редактор на медийния официоз живее като истински олигарх, издържан уж от тиража, читателите и смешно свития рекламен пазар.

Много хора, предимно потребители на медийната “стока”, си мислят, че всъщност на този пазар конвертируемото в него е словото. Не, истината за извадената на тезгяха “стока” е свободата. Тази свобода, която уж преди 21 години извоювахме с кървав преход и нежна революция. Уви, методите са се променили, но не и статуквото. Да, в България няма свобода на словото. Има свобода на наложеното слово. Това слово, което се купува с милиони левове информационно обслужване от министерствата, това слово, което се купува с пране на пари от фалирали медии, това слово, което властта налага, за да й се угодничи. И ако някой си мисли, че има свобода на словото и израза в България, ще му кажа: “Да, има го и по цената от жълтите стотинки ще го познаете!”

Скрито зад евтината прозорлива клюка, скрито зад шеметното поднасяне на един стандартен факт, свободата на словото в България в момента идва от жълтите страници. Прокарано тихомълком, за да не те смачка огромната цензурираща машина, чистото слово успява да намери пътя към малкото останали – търсещи го.  Виждащият ще го види, в това усилено вярвам и се боря. Другото просто е чист медиен театър, наложен от хора, за които трудът е просто дело на други, а те са родени само да поемат лаврите.

За това не се изненадвайте, когато прочетете някъде до някое лого “коректният вестник” например. Не се съмнявайте, този вестник не ви лъже, той наистина е коректен към политическите и олигархическите кръгове, които са го създали.

Тук е моментът да завърша оптимистично. Не се съмнявам, че ще има хора, които ще ми зададат въпроса – има ли спасение от цялата тази схема на медиен октопод?

Има и това е съзнанието на българина. Като стари “кримки” в пропагандата, лидерите на медийните официози са убедени, че цял живот ще водят хората за носа. Уви, обаче... ядец.

Тиражите показват, че българският медиен потребител е успял да отсява качеството. Трудно вече може да бъде излъган. За това именно официозите печатат 70 000 бройки, например, 65 000, от които обаче отиват брак. Брак от миналото и жаждата за свобода. Така нужната ни свобода, за която плащаме обидно срамното цена от жълти стотинки и правим усилие да я намерим.

Александър Авджиев: In Memoriam

Спомен за Сашо

Искам да разкажа как аз познавах Сашо и сякаш буца е заседнала в гърлото ми. Защото за мен, независимо, че от вчера вече го няма, той ще си остане човекът, който ме научи на телевизия. Човекът, който в продължение на няколко години ми показваше кое е правилно и кое не в журналистиката. Човекът, от когото бликаха добри идеи една след друга. Човекът, който беше надраснал в десетки пъти и телевизията, в която работеше и дори – времето, в което живееше. Учителят, който винаги ще остане жив.

Запознах се с Александър Авджиев, когато от университета отидох на стаж в БНТ през пролетта на 2005-та. Въведоха ме директно в кабинета му, защото той беше от малкото големи журналисти, които с готовност обучаваха „зайци”. Не гледаше на студентите като на „напаст”, а като на млади хора с необременен мозък, които не подозират какви добри идеи могат да дават. Беше готов да инвестира време и нерви в това да ги (ни) обучава, да им (ни) обяснява и да отговаря на често „безумни” въпроси.

Трудно си спомням първото впечатление, което ми е направил, защото спомените ми от Сашо, особено в момента, прескачат един през друг в съзнанието ми.

Спомням си, обаче, неговото особено чувство за хумор. На моменти граничещо с циничността, но безкрайно точно и на място. Поучително, отрезвяващо, порастващо. По английски болезнено откровено, но и много мъдро.

Спомням си свободолюбивия му житейски маниер, откритостта и лекотата, с която общуваше с всички, без да демонстрира и капка звездност. А той беше звезда.

Спомням си широтата на въображението му. Онази неповторима способност да „разнищи” дадена обикновена на глед тема, прекарвайки я през най-неочакваната призма. С лекота превръщаше злободневните и банални теми от вестниците в преживявания. Дълбоко вярвам, че и за останалите от екипа на „Навигатор”, всяка сряда беше преживяване. Беше събитие, което те кара да ходиш с кеф на работа.

Спомням си всяка летучка (така им викат на оперативките в БНТ) в понеделник сутрин, на която той очакваше да чуе нашите, на всеки един от екипа, нови предложения за теми. Тези оперативки бяха не просто работни срещи. Те бяха лекции. Бяха гигантска школа по познания за живота. По познания по професионализъм. Неподправени, истински и емоционални.

Спомням си го как седи в кабинета си на седмия етаж в БНТ с качени на бюрото крака и с пълен пепелник пред него. Позата му беше толкова естествена, толкова истински „Сашова”, че на никого не му правеше впечатление как точно седи той. Всички просто го слушахме, а той винаги имаше какво ново да ни каже.

Спомням си го, когато се приготвяше за ефир. С грима, който му поставяха, той влизаше веки път в нова роля. Обличаше костюма и ставаше друг човек. Но, човек също толкова интересен и дълбок, колкото и другия, нашия си, Сашо – този с дънките и с белите маратонки.

Спомням си го след ефир, как пуши в коридора. Винаги, когато беше доволен, си личеше. Когато не беше – също.

Той беше перфекционист, но за него съвършенството не беше самоцел. Знаеше пределно ясно какво точно иска от всеки един в екипа и винаги успяваше да ни обясни какво си представя. За да го постигнем заедно.

Въпреки, че беше звезда, той дълбоко вярваше в екипната работа. Имаше невероятна преценка за всеки един от нас и за възможностите ни. Успяваше винаги да измъкне най-доброто от нас. Ей така – без дори да се усетим.

Спомням си колко силен и сплотен екип бяхме. Колко много се забавлявахме и много работихме. Колко много аз лично научих и от Олег Ковачев, Ангел Шойлев и Роси Анчева, и от всеки един от гостите на Сашо в „Навигатор” всяка сряда в продължение на няколко години…

Никога няма да забравя огромното доверие, което ми гласува и заради него едва на двайсет и няколко, аз успях да направя толкова много неща. Той забеляза блясъка в очите ми и желанието ми за работа и не го попари – така, както биха направили много други.

Никога няма да забравя и работата по предаването „Зала N3” – друг идеен проект на Сашо. Отново - без да диша във врата на никой, той изискваше от нас резултати. А ние не можехме да си позволим да не ги постигнем.

Няма да забравя и как ми се кара и дори ме глоби, когато играх в телевизионно предаване по друга телевизия. Няма да забравя и думите му – той настояваше всеки един от нас да поддържа високо публично ниво и не му беше приятно да се „излагаме” така…. Сега се усмихвам на ум, но тогава наистина критиките му кънтяха в съзнанието ми дълго време.

Няма да забравя и какъв текст ми беше написал в един от синхроните, които имах за „Навигатор”… за да влезем в „Господари на ефира”. Нарочно. Оказа се прав – наистина влязохме там. И после много се смяхме. Защото той ни показа силата на това да контролираш нещата.

Мога да продължа много дълго да споделям спомени за него. Ще спра обаче дотук. Защото никой разказан спомен не може да се сравни с възможността да го познаваш.

Благодаря ти, Сашо! Благодаря, че имах възможността да те познавам!

Св. Валентин като PR събитие

Аудиторията - единствен фактор за ефективността

В опит да се застраховам срещу това да ме заклеймите като поредния „хейтър – самотник”, който „мрази този празник, само защото няма с кого да го празнува”, искам в началото на размишленията си по повод Св. Валентин, да направя една уговорка. В никакъв случай не мразя този или който и да е друг празник. Напротив – колкото повече, толкова повече. Празниците ни правят добри, щедри и в повечето случаи – повишават настроението, затова няма никакъв повод за мразене J

Като оставим отколешния въпрос „Св. Валентин или Трифон Зарезан?”, настрана, бих искала да се концентрирам върху нещо по-прагматично. Върху характера на св. Валентин от …PR-ска гледна точка.

Колкото и да го мисля и прехвърлям на ум, този празник и цялата суетня около него, е нищо друго, освен PR събитие.

            Кога едно събитие е специално?

Независимо, че у нас специализираната литература на български език, свързана със специалните събития в PR, се свежда до една единствена, и то – вече доста остаряла книга, отговорът, който в нея се предлага на този въпрос е: „Специалното събитие е организирано от компания, която иска да произведе новина за медиите”. Е, на фона на „голямото очакване за този празник”, не останаха медии, които да не посветят обеми на него – дали с класации, очерк на нововлюбени, анонси за безопасен секс или практически наставления за поставяне на презерватив… В тази връзка, идеята за Св. Валентин има доста добър медиен образ и постига с минимални (да не кажем – никакви) усилия, огромно медийно покритие.

            Какви са целите на едно PR събитие?

В контекста на PR, дефиниран като „технология за изграждане и поддържане на ползотворни отношения между марката и нейните публики”, то денят, посветен на „любовта” и „влюбените”, не е нищо друго освен PR събитие, което поддържа идеята за необходимостта от подобно събитие, както и от необходимостта то да е издържано „абсолютно задължително” в контекста на червената роза и плюшените играчки.

            Кой е източникът на посланието?

Отговорът тук е категоричен – търговците. Колкото и да се мръщят на този паралел романтично настроените от Вас, със сигурност дори те ще признаят мащабите на безсмислената търговия, реализирана по повод този празник. Все пак, ако сме реалисти – кога в друг ден, дама би се зарадвала на подарък от кавалер – червен плюшен заек, който носи в ръцете си надпис „Обичам те”, ако не днес?! (да не говорим, че в един магазин видях и тоалетна хартия за влюбени…)

            Кои са публиките?

Всички ние – членовете на Западното общество. При все, че определение на аудиторията от вида „всички хора” не съществува, то може би тук е единственото изключение, за което подобна формулировка няма да бъде „не на място”. Въпросът е в каква степен всеки един от нас е готов да стане част от изкуствено привнесената суета, свързана с този празник. Доколко сме готови да ни обичат само в един единствен ден. Доколко наистина ще се зарадваме на цвете, което получаваме единствено и само на този празник и доколко няма цялата тази работа с „празнуването на св. Валентин” да се превърне в дотягащо и досадно клише за един (ако не за двамата) партньори.

Имаме ли нужда от PR събитие, за да празнуваме любовта?

Не можах да се въздържа и да не повдигна този въпрос. Категорично  - не. Любовта трябва да се празнува всеки ден. И то неочаквано и изненадващо, защото най-големият враг на любовта е скуката, а неин предвестник е предсказуемостта. В тази връзка – убедена съм, че цвете, подарено без повод, подаръче или послание, намерени неочаквано от нашия любим/а, както и спонтанна покана за вечеря в романтичен ресторант, биха били по-голям жест към любовта и идеята за любовта, отколкото резервация в претъпкан от „задължително подсладени” двойки bar&dinner на 14 февруари…

Или - ако пък подобен, макар и лишен от въображение акт на „класическо валентинско празнуване” би бил своеобразно „разнообразие” в иначе клишираното „любовно” ежедневие, то празникът напълно осмисля своето съществуване.

Затова – като всяко друго нещо, свързано с PR – единственият валидатор на това дали усилията ни на Св. Валентин ще бъдат ефективни или не, си остават очакванията на аудиторията. Не забравяйте това, докато кроите плановете си за довечера! 

Честит празник и наздраве! J

Реч на Елиф Шафак, авторът на „Любов”

Как да направим речта си завладяваща?

            Проектът „Блогът на една книга” (http://blog-na-edna-kniga.blogspot.com/2012/02/2011.html) ме върна назад в спомена за „Любов” – последната художествена книга, която прочетох на един дъх. Въпреки първоначалният скептицизм, с който в известна степен подходих към нея, тя бързо ме завладя и се превърна категорично в книгите, за които обичам да говоря.

Далеч не сюжетът й обаче, е нещото, за което искам да разкажа сега. Това, което ме впечатли дори още повече от самата книга, е авторът й – туркинята Елиф Шафак, и по-специално нейната публична реч като гост-лектор на конференциите TED.

Уверена, космополитна и харизматична – така бих я окачествила аз в ролята й на оратор. Смислено, добре балансирано и динамично – такова пък е определението ми за самата реч на Шафрак пред събралата се аудитория. Определено всеки, на който му предстои публична изява от класическите 20тина минути, може да се поучи от това конкретно представяне на турската писателка.

Ето как бихме могли да откроим ключовите акценти на завладяващата публична реч, на базата на представянето на Елиф Шафак:

Добре структурирана теза, изнесена в уводната част на речта. Уводът на класическите речи се състои от няколко ключови изречения, с които трябва да грабнем вниманието на аудиторията си. Въпреки, че той не е задължителен елемент за речите, рядко можем да си позволим на практика реч без увод. Веднага след кратките встъпителни изречения, трябва да кажем и тезата си.

Обособяването на тезата не бива да се пренебрегва. Най-важното трябва да се концентрира в едно изречение. Колкото по-ясно, толкова по-добре. Понякога това изглежда „фасулска работа”, но често концентрирането на мисълта в едно единствено – точно и ясно изречение, далеч не е толкова лесно. Трябват репетиции. Тезата на Елиф Шафак беше обособена в общи линии така: „Всяка ограничение води до упадък”.

Изграждане на аргументативна част от минимум три основни аргумента в полза на тезата. Аргументите трябва да бъдат задължително измислени и отрепетирани преди събитието. Не бива да се разчита на „импровизации”, колкото и да се чувстваме навътре в темата. Не забравяйте, че единствено добрата подготовка ражда добри импровизации. Аргументацията на Елиф Шафак включва три момента - личното ограничение, социалното ограничение и политическото ограничение. Всеки един от тях е развит в подаргументация.

Позоваване на авторитети. Авторитетите обаче трябва да се подбират внимателно. Не бива да се забравя , че те трябва да са изцяло съобразени с очакванията, знанията и „харесванията” на аудиторията. В случая Шафак на няколко пъти използва цитати, които не са нито много дълги, нито много протяжни. Изключително добра идея е писател да цитира писатели – както прави в случая и тя.

Ако ще се разказват лични истории – внимавайте  с дължината на разказа. Всяка история не бива да е по-дълга от няколко изречения, иначе рискът да отегчим аудиторията е реален. Личните истории идентифицират оратора със самия разказ и скъсяват дистанцията между него и аудиторията му. Дали ще има или няма да има лична история в аргументацията на речта, зависи от нагласите на аудиторията. Проучете ги предварително.

Никакви вицове или „забавни случки”, ако не сме абсолютно убедени, че сме добри разказвачи. Иначе ще се постигне обратният ефект. Неизбежно е.

Финалът като кулминация на речта. За разлика от увода, заключиението е задължително. То трябва да преповтаря (но не дословно) тезата, изведена в началото. Емоционалността на този етап от речта също е задължителна. Епитетите се подбират, така че да градират изказа. Добре е речта да завършва с апел или призив към аудиторията. Турската писателка избира да завърши речта си с цитат – послание на древните суфисти (изборът не е случаен, суфистите и техните послания присъстват осезаемо в книгата й „Любов”, аудиторията със сигурност е запозната с това). Посланието кореспондира изцяло с казаното до тук, внася допълнителна емоционалност и призовава към размисъл.

Външният вид на оратора трябва да е абсолютно незабележим. Нищо по него не бива да прави впечатление, защото така вниманието на аудиторията  ще се насочи към тоалета, а не към думите на оратора. Неслучайно Елиф Шафак е облечена цялата в черно. Дрехите й се превръщат във фон, на който думите изпъкват без проблем.

Жестовете трябва да са обрани. Препоръчителни са отворените жестове в средния регистър (между хълбока и раменете) – това ще подчертае искреността на думите ви. Репетирайте жестикулациите си пред огледалото и внимавайте да не ги превърнете в своеобразно "тактуване" на думите. Отстрани изглежда много неестествено!

И може би най-важното от всичко: напишете си речта предварително и си я научете. Не я учете на изуст, но импровизирайте свободно върху нея. Разгледайте внимателно представянето на Елиф Шафак и бъдете сигурни, че дамата, колкото и естествена да ви се струва, никак не си съчинява нещата на момента. Не се запъва, не се чуди, а разказва – без паузи и каквито и да е междуметия.

Освен всичко останало – предварителната подготовка ще ви даде повече увереност и ще намали сценичната треска!

Ето тук можете да видите и самото представяне на Елиф Шафак пред TED:

http://www.ted.com/talks/elif_shafak_the_politics_of_fiction.html

Размисли за бедстващите български телевизии

Рейтинг „на гърба” на дядо Ангел

                                                    

 © Снимка:   БГНЕС

Вече четвърти ден българските медии ликуват! Едно, до вчера никому-неизвестно село, даде материал за пълна – 24 часова програма на всякакви телевизионни програми. Чист „дюшеш!”, както биха казали табладжийте.

Опустошителната ледена вълна заля целия телевизионния екран – от сутрешните блокове, през всяка една новинарска емисия, до …коментарните, аналитични, политически, здравни и дори – развлекателни предавания (очаквам всеки момент и позицията на „Господари на ефира” по темата). Ето на това вече му викам бедствие. Нещо повече- докато вълната в село Бисер часове след като опустоши всичко, се отдръпна, то тази, заляла телевизионния екран – очевидно се е закотвила удобно и няма мърдане. Не знам дали само на мен така ми се струва, но вместо да понамалее, в последните два дни се увеличава...

Не казвам тук, че медиите, особено електронните, трябва да останат равнодушни към хорската трагедия. Казвам само, че когато историята на всяка една жертва, с пълните, тъжни и тягостно-детайлни подробности се окаже траен център на вниманието във всяко едно предаване, проблемът май не е в бедствието. А в медиите.

Водени от неистова хищническа настървеност, добре прикрита зад минорен тембър и тъмен дрескод, репортери и водещи от всякакви телевизионни програми преследват жертвите, като се опитват да изкопчат от тях всякакви безумни подробности, прекалено лични и драматични, дори за шоуто на Опра.

Антон Хекимян, например, за репортаж за сутрешния блок тази сутрин, трескаво търсеше жертва на наводнението, която да разказва гадни, интимни и „несподелени досега в ефир” подробности от случката:

http://www.btv.bg/shows/tazi-sutrin/videos/video/417193774-Furgoni_za_zimata_na_postradalite_ot_navodnenieto_v_s_Biser.html

Вчера Гала (с помощта на Милен Цветков, разбира се), по подобен начин подстрекаваше своята репортерка да разпитва пострадалата баба как точно е бил удавен мъжът й -  дядо Ангел: http://play.novatv.bg/play/264625/?autostart=true

Да не говорим за траурния глас на Слави Трифонов от снощи, който „потънал в прискърбие”, също бедстваше от екрана в Деня на траур.

Аз също съм зрител. И съм човек. И SMS изпратих. И ми е тъжно за трагедията. Но и не искам да допусна целодневното присъствие на най-драматичните подробности на пострадалите, в живота си. Не искам да се замислям за това как точно дядото се е нагълтал с ледена вода и колко „романтично” (като в „Титаник” – и това сравнение чух някъде от екрана) са загинали липсващите възрастни съпрузи. Защото дори и да се замисля, пак няма да мога да спася пострадалите.

Успоредно на трагедията обаче, се случват разни други неща. Благодарение на несъизмеримата „атрактивност” на хорската драма от с. Бисер, сърдитият доклад на Европа вече втори ден остана на мноооого по-заден план. В тази връзка, май не всички са недоволни от хищническия интерес на телевизионните репортери...

И за финал, искам да спомена и за единствената, според мен, адекватна реакция в деня на траур – тази на екипа на шоуто „Денис и приятели” (БНТ). Денис не излезе снощи да говори безсмислени и никому ненужни прискърбия. Просто не се появи – и толкоз.

В тази връзка си мисля, че e време да оставим хората да преживеят мъката си, без да им бъркаме в раната. Без да си вдигаме рейтинга и без да демонстрираме практически неефективна загриженост!

Затова… нека изпратим по още един SMS с текст DMS Bedstvie на 17 777 и най-после да сменим темата!

PR на “Мулен Руж”

   Когато PR не е просто 

обикновена длъжност

Ароматно следобедно кафе в ръка и документалния филм за „Мулен Руж” на Георги Тошев на екрана на компютъра -  препоръчвам подобна компания на всички, които си търсят работно вдъхновение в понеделник. Спряла съм се на точно този филм, поради две причини:

Първата и основна причина се нарича Фани Рабас - PR мениджърът на световно известното кабаре. Тя има сериозно присъствие във филма, което си заслужава да бъде анализирано от всеки един възможен ъгъл. Поведение, невербална комуникация, съдържание на думите й. Ако човек има време и желание да вникне между редовете, може да разбере много за ролята на PR специалиста в развлекателната институция, наречена „Молен Руж”. Поучително е.

Втората причина е доста по-прагматична. Историята за този театър, независимо дали сте го посещавали или не, със сигурност ще ви настрои на креативно-романтична вълна!

Можете да гледате филма онлайн оттук:

http://www.btv.bg/shows/nepoznatite/videos/video/1140714219-Mulen_Ruj_Kabareto_na_jivota.html