Цената на свободното слово

Българското „свободно слово” струва жълти стотинки

Гост-автор: Веселин Стаменов

Весо е издател на няколко печатни издания у нас. Стои и зад реализацията на два от най-успешните в момента регионални таблоида – “ТОП Преса” и „Градът” (излизат в Югозападна България). Автор е на седем книги, две от които – касови за 2009-та.

Време е в малкото свободни и чисти, от към корист и комерсиализъм, места за творческа изява, да излезе на бял свят реалната стойност на българското слово. Няма значение под каква форма то се лее пред нашето съзнание, въпросът е с каква чистота е, с какви примеси е и изцяло какво е неговото качество.

Замисляли ли сте се някога как се издържат медиите в България? Хей така, на ужким, как се издържа четиридесет членен екип, как се плащат луксозни офиси в центъра на София, как изобщо главният редактор на медийния официоз живее като истински олигарх, издържан уж от тиража, читателите и смешно свития рекламен пазар.

Много хора, предимно потребители на медийната “стока”, си мислят, че всъщност на този пазар конвертируемото в него е словото. Не, истината за извадената на тезгяха “стока” е свободата. Тази свобода, която уж преди 21 години извоювахме с кървав преход и нежна революция. Уви, методите са се променили, но не и статуквото. Да, в България няма свобода на словото. Има свобода на наложеното слово. Това слово, което се купува с милиони левове информационно обслужване от министерствата, това слово, което се купува с пране на пари от фалирали медии, това слово, което властта налага, за да й се угодничи. И ако някой си мисли, че има свобода на словото и израза в България, ще му кажа: “Да, има го и по цената от жълтите стотинки ще го познаете!”

Скрито зад евтината прозорлива клюка, скрито зад шеметното поднасяне на един стандартен факт, свободата на словото в България в момента идва от жълтите страници. Прокарано тихомълком, за да не те смачка огромната цензурираща машина, чистото слово успява да намери пътя към малкото останали – търсещи го.  Виждащият ще го види, в това усилено вярвам и се боря. Другото просто е чист медиен театър, наложен от хора, за които трудът е просто дело на други, а те са родени само да поемат лаврите.

За това не се изненадвайте, когато прочетете някъде до някое лого “коректният вестник” например. Не се съмнявайте, този вестник не ви лъже, той наистина е коректен към политическите и олигархическите кръгове, които са го създали.

Тук е моментът да завърша оптимистично. Не се съмнявам, че ще има хора, които ще ми зададат въпроса – има ли спасение от цялата тази схема на медиен октопод?

Има и това е съзнанието на българина. Като стари “кримки” в пропагандата, лидерите на медийните официози са убедени, че цял живот ще водят хората за носа. Уви, обаче... ядец.

Тиражите показват, че българският медиен потребител е успял да отсява качеството. Трудно вече може да бъде излъган. За това именно официозите печатат 70 000 бройки, например, 65 000, от които обаче отиват брак. Брак от миналото и жаждата за свобода. Така нужната ни свобода, за която плащаме обидно срамното цена от жълти стотинки и правим усилие да я намерим.