Oscars 2012

Клишета и баналности на Оскарите

Филмовите награди Оскар със сигурност развълнуваха деня на милиони по света. Като оставим настрана блясъкът от червения килим, който със сигурност ще захранва женските списания цяла година, както и спорът дали „Артистът” или „Изобретението на Хюго” повече заслужаваше да отнесе статуетката за „Най-добър филм”, предлагам да се фокусираме върху трийсетте секунди, в които всеки един, спечелил Оскар, получава думата…

„Благодаря на кучето!”

Разбира се, най-често срещаната дума в речите отново беше „Благодаря!”. Броят на благодарностите варираше от класическите едно-две, до цели 15(!) в речта на режисьора Мишел Хазанавичус. Ясно е, че речта сама по себе си е „благодарствена”, но поименното изброяване на участниците в даден филмов проект, както и на членовете на семействата на отличените, не добавя особено значение към минутите, които всеки един има на сцената на Академията. Освен това, сигурна съм, все някой е останал неназован и то не защото съответният отличен не оценява заслугите му, а просто защото под напора на емоциите, най-естественото нещо на света е паметта ти да ти изневери. Неслучайно специалистите по реторика съветват да се избягват поименни изброявания на поредица от хора. В този ред на мисли, не мога да се въздържа да не отбележа и артистичното-творческо откровение на френския режисьор: „Благодаря на кучето! Едва ли му пука и едва ли разбира какво казвам, на всичкото отгоре не игра добре, но му благодаря!”.

В контекста на благодарствените изказвания, обаче се отличи това на Мерил Стрийп. Въпреки, че на практика речта й се състоя от 3 еднотипни елемента – (1) благодари на мъжа си, (2) благодари на гримьора си и (3) на приятелите си, разположението на благодарствените слова, както и кратката емоционална мотивация към всяко едно от тях, внесоха искреност и одухотвореност в думите й.

Четене от листче

            Публичното говорене позволява при определени ситуации четене на предварително написани речи. Най-често това са положения, при които има позоваване на източници, спазване на точни цитати, споменаване на дати, цифри или данни. Четене по време на реч, която се предполага да е емоционална и искрена, още повече – когато цялата е с дължина от няколко изречения, никак не е препоръчително. Оценявам високо опита на Жан дьо Жарден да каже нещо „по-различно и по-специално” в рамките на публичното си изказване, но няма как да не определя избора му да чете думите си от листче, като „малко недоизпипан”. Тотално емоционалният финал на речта му, при който той дори премина на родния си език – френски и бурно възкликна няколко неподправени реплики, спасиха изказването му от стерилност. Този емоционален изблик на актьора раздели представянето му на две части – формална и неформална, които са тотално различни и на фона на това разделение, първата част показа неувереност, плахост и несигурност, докато втората го представи в един изцяло личен, искрен и истински конктекст. Фактът, че именно втората беше по-емоциалналната и въздействаща част от речта, беше това, което остави у публиката траен позитивен привкус и  усещане за искреност. Това е причината актьорът да ни стане и симпатичен.

Колин Фърт vs. Натали Портман

Въпреки, че са натоварени с доста по-различна функция и са в по-различен стил от речите на номинираните, изказванията на актьорите, които обявяват победителите, също представляват сериозен изследователски интерес. За да оповестят отличените в двете най-оспорвани категории – за „най-добра актриса” и „най-добър актьор”, на сцената излязоха миналогодишните носители на Оскар в двете категории Натали Портман и Колин Фърт. Интересното и при двете изказвания беше, че бяха построени еднотипно. Избраната от организаторите форма на изказа им беше „обръщение към конкретния номиниран” и кратка – в рамките на 2-3 изречения обосновка – представяне за него. Въпреки тази структурна рамка, обаче, те никак не прозвучаха еднакво. 

Докато изказването на Колин Фърт беше изпълнено с епитети, смели оценки, общи спомени между него и представяния актьор, то това на Портман би могло да се определи като доста „шаблонно” и „протоколно”. В него липсваше увереност при представянето на актьорите, липсваше размах в словата и определенията, беше доста сдържано откъм лична оценка и това неминуемо се отрази на ефективността на представянето. Защото ролята на водещия актьор в случая е чрез думите си да внесе допълнителна емоционалност, която с всяка следваща номинация да се повишава и накрая да ескалира при произнасянето на името-победител. При представянето на Колин Фърт, думите му постигнаха целта си. В представянето на Натали Портман – за съжаление, не успяха.

Ако все още не сте гледали церемонията, можете да гледате всякакви материали, свързани с нея, тук (преводът е малко лош, но пък информацията е синтезирана и сайтът предлага доста гледни точки) http://btvnews.bg/lifestyle/oscars2012/ .